Прекарвайки целия съботен ден в леглото си, гледайки сериали
и тъпчейки се безнаказано с чипс започнах да размишлявам. Погледнах към масата
и видях купчината книги, която търпеливо очакваше да дойде и нейният ред в
моето ежедневие и се замислих дали и аз не бях като тези книги? Стоящи и
чакащи. Какво чаках? Имах страхотна работа, побъркан личен живот и почти
никакво време за мисли, които биха могли да развалят настроението ми. Нямам
време да се влюбя, излизам от вкъщи в 7 часа сутринта и се прибирам в 6 привечер.
Не искам такива ангажименти, не искам връзка или искам, но тя няма никога да
бъде такава, от каквато има нужда момиче като мен. Тръпка, лудост, срещи след
полунощ, сладки смс (не лигави) през цялото време да бъде несигурно, но
безкрайно необходимо. Как, как да намеря това момче? Как?
Пробвах в сериозните романтични връзки, очевидно не ме бива особено.. не знам защо не съм от момичетата, които можеш да сложиш в „златна клетка” и да ги храниш по няколко пъти на ден, а когато решиш да отвориш вратичката те да не искат да излетят. Не искам да заприличам на канарче, а мъжете имат нужда именно от това.. от опитомена птичка.
Убийте ме, опитах и исках да се получи, именно затова бягам от връзките като Дявол от тамян, бягам и от момчета, бягам от чувства, бягам от всичко, което може да върне обратно образа ми на влюбена глупачка. Е, определено не намирам за по удобно да спиш с плюшена мечка, но тя няма да се опита да разбие сърцето ти и да те накара да се чувстваш виновна затова.
Но какво чаках, какво чакаме всички? Защо винаги има нещо, което ни липсва така силно, какво ми липсва, клетка?
Исках да се стъмни и да заспя, дори се замислям защо отказах да работя и днес, може би нямаше да позволя на разбърканите ми мисли да побъркват деня ми, но наистина не ми се прави нищо. Предполагам всеки има такива дни, но откакто сърцето ми беше заприличало на самата ми стая – разпиляно, се бях лишила от това душевно разстройство. Мразех да се чудя какво ми е и още повече се дразнех от това, че знам какво да направя, а не искам. Предполагам всеки има тъмна страна, но аз живеех в хармония с моята, докато не се появи принца на бял кон и не ме накара да я приспя, когато година по-късно той и златната му клетка започнаха да изчезват от живота ми, тъмната ми страна започна да се пробужда. Спящата красавица беше целуната не от принца, а от звяра и нещата започнаха да излизат извън контрол, просто защото аз бях забравила как да я контролирам. В личният ми живот цареше хаос, бях свикната в кожата на добро момиче и наистина положих доста усилия да я запазя, но не успях. Не можех да съм като книгите на масата ми, не можех да стоя и да прашлясвам докато някой не дойде да ме погледне. Не можех да стоя мирно. Сграбчвах възможността и се отдавах изцяло (не говоря за секс). Обичах да правя всичко с желание, но когато се появи принца, аз просто спрях. Спрях да щурея, спрях да пиша, спрях да живея живота, който ако не най-правилния беше най-интересния за мен. Като се замисля не ми е нужен нито принц, нито звяр, нужна съм си само аз, а той отнемаше мен от мен, нямах идентичност… любовта не е това нали?
Пак погледнах книгите, знам, че ако можеха да се сърдят, в момента правят именно това, защото нямах време да ги отварям последната седмица. Обичах ги, наистина бяха едни от най-добрите в жанра си, но оставаха на заден план. Дали и аз щях да заприличам на тях? Дали просто не съм от принцесите, които чакат своя принц, дали именно борбата не ми доставяше удоволствие, дали именно тъмната ми страна щеше да ми осигури най-светло бъдеще? Не знаех, само знаех, че тази вечер ще чакам „звяра” да ми се обади, защото официално приключих с принцовете!
Пробвах в сериозните романтични връзки, очевидно не ме бива особено.. не знам защо не съм от момичетата, които можеш да сложиш в „златна клетка” и да ги храниш по няколко пъти на ден, а когато решиш да отвориш вратичката те да не искат да излетят. Не искам да заприличам на канарче, а мъжете имат нужда именно от това.. от опитомена птичка.
Убийте ме, опитах и исках да се получи, именно затова бягам от връзките като Дявол от тамян, бягам и от момчета, бягам от чувства, бягам от всичко, което може да върне обратно образа ми на влюбена глупачка. Е, определено не намирам за по удобно да спиш с плюшена мечка, но тя няма да се опита да разбие сърцето ти и да те накара да се чувстваш виновна затова.
Но какво чаках, какво чакаме всички? Защо винаги има нещо, което ни липсва така силно, какво ми липсва, клетка?
Исках да се стъмни и да заспя, дори се замислям защо отказах да работя и днес, може би нямаше да позволя на разбърканите ми мисли да побъркват деня ми, но наистина не ми се прави нищо. Предполагам всеки има такива дни, но откакто сърцето ми беше заприличало на самата ми стая – разпиляно, се бях лишила от това душевно разстройство. Мразех да се чудя какво ми е и още повече се дразнех от това, че знам какво да направя, а не искам. Предполагам всеки има тъмна страна, но аз живеех в хармония с моята, докато не се появи принца на бял кон и не ме накара да я приспя, когато година по-късно той и златната му клетка започнаха да изчезват от живота ми, тъмната ми страна започна да се пробужда. Спящата красавица беше целуната не от принца, а от звяра и нещата започнаха да излизат извън контрол, просто защото аз бях забравила как да я контролирам. В личният ми живот цареше хаос, бях свикната в кожата на добро момиче и наистина положих доста усилия да я запазя, но не успях. Не можех да съм като книгите на масата ми, не можех да стоя и да прашлясвам докато някой не дойде да ме погледне. Не можех да стоя мирно. Сграбчвах възможността и се отдавах изцяло (не говоря за секс). Обичах да правя всичко с желание, но когато се появи принца, аз просто спрях. Спрях да щурея, спрях да пиша, спрях да живея живота, който ако не най-правилния беше най-интересния за мен. Като се замисля не ми е нужен нито принц, нито звяр, нужна съм си само аз, а той отнемаше мен от мен, нямах идентичност… любовта не е това нали?
Пак погледнах книгите, знам, че ако можеха да се сърдят, в момента правят именно това, защото нямах време да ги отварям последната седмица. Обичах ги, наистина бяха едни от най-добрите в жанра си, но оставаха на заден план. Дали и аз щях да заприличам на тях? Дали просто не съм от принцесите, които чакат своя принц, дали именно борбата не ми доставяше удоволствие, дали именно тъмната ми страна щеше да ми осигури най-светло бъдеще? Не знаех, само знаех, че тази вечер ще чакам „звяра” да ми се обади, защото официално приключих с принцовете!
