Да завали, да изплаче това небе що му е натежало. Че някъде художник е изгубил своята муза и нечие писателско перо се е прекършило. Да се наплаче! И на мене тайничко ми се иска да се окъпя в неделните му сиви сълзи, че и моята муза я няма и перото ми е сякаш прекършено. Бяло ми е, като празен лист и самотно, като намачкани чаршафи, пак бели и пак празни. Да можех и аз така да посивея, да ми паднат мъките като летен дъжд , за да огрее слънце, само да можех! А това небе какви ли мъки си има, какви ли мокри сънища го мъчат, докато аз заспивам под лекия робот на тихите му женски сълзи? Дали за мене плаче, че пак давам аз целувки грешни или, че не ми се сънува, че съм се отказала. Че нощем бродя, а не спя, че ласките ми са студени. Че крия мъки, разни тайни болки ме тормозят, а пък аз мълча. Че чаршафите ще са намачкани и утре, а листа ще е празен на бютото до отворената книга..... и така ми се иска да знам това небе, какви ли плчове си има?
