"Белжар"

Няма да започна да ви обяснявам колко хубаво е написана, нито какви литературни похвати са използвани. Ще ви кажа какво се случи с мен четейки тази книга. Беше като секс за една вечер. Хубав, страстен, невероятен секс, но с ясното съзнание, че повече няма да се повтори. Наистина няма да прочета книгата втори път, защото с нея си дадохме достатъчно. Преживях белжара на моите тийн години и ужасно много се радвам, че успях да го направя.
Четенето на "Белжар" за мен беше като воденето на дневника по Специални предмети за героите. Няма нищо да издавам, само ще кажа, че са замесени лични истории, невъзможността за преживяването им, часове по литература и Силвия Плат. Препратката към "Стъкленият похлупах" е доста ама доста нахална и толкова често ти напомня за себе си, че ти оставаш напълно безпомощен и я зачиташ веднага след като дочетеш "Белжар". Изчетох я за един следобяд и се ядосвах, че не мога да я оставя, да я осмислям както трябва ама читателят си е читател. Тя е в тийн серията на "Сиела", което от една страна е хубаво, но от друга колко тийн всъщност е тази книга? Мисля си, че би имала по-голямо влияние на хора, които са далеч от пубетрета и които биха могли да преживеят своя белжар и да го осмислят, вече с опита натрупан с годините. Книгата е хубава, не те пуска, не те оставя и наистина си заслужава четенето :)

Понеделнишки

Добро утро :). Този понеделник се събудих изключително зла (както всеки понеделник напоследък). Та значи, гледам есенни снимки във фейсбук и истината е, че нито съм в Лондон, нито съм в Париж, нито се събудих с кафе и закуска в леглото, макар да смятам, че заслужавам. Напротив. Все още съм си в Перник, станала съм в 5:30, кафето си пия в момента, а от Ciela все още не са ми изпратили книгите от първооктомврийската промоция. Прочетох си вестника - "Сега" и около половин час водих спор в приятеля си относно качествената журналистика, ама това е все едно той да спори с мен за важността на бормашината - безмислено.
Знам, че и да мрънкам и да не мрънкам самолетни билети за почивка няма да си купя, поне докато не се сгаджосам със Захари от националната лотария, но пък съм жена все пак, възползвам се.  Та исках само да ви пожелая една успешна седмица, а пък аз ще си воювам с понеделника :)

О, Азисе!

Пряко включване от събота вечер. От кръчмите дет' "тя не познава любовта" и леда го гребеш с лъжица от ледарника, цигарите си гасиш в чаша за кафе. Добър вечер среднощен живот! Пия си виното културно, облечена в риза и дънки, а мацката от съседната маса аха да направи музикален инструмен на господина до нея. Сваля си роклята, уж и се вдигала, а аз инстинкивно си закопчавам копчетата ризата. Както баба ме е учила - "сакън бабче да не ти се види голото" не за друго ама да не си помислят мъжете нещо. О, събота вечер, твоето име е разврат. Ще продължа да си пия виното, че вече стана неделя, защото нощен живот "без тебе ми еее по-добре" :)

Неделна меланхолия с вкус на селска баница

Гласът на алармата се извиси още в 6:00. Станах мързеливо по неделнишки (понеделнишки, разбирам защо понеделник толкова прилича на неделя) , направих си кафе, глътка енергия - кичур изправена коса. В 7 без 15 вече съм на работа. Отварям нова книга - пак препоръчана. И тя монотонна като неделята. Пия второ кафе, трето - никакъв напредък, около 9 и половина успвам да отворя очи и проумявам, че имам още само 5 работни дни преди да напусна работа. Ще ми липсва, мъничко. Прочитам първия разказ от сборника, пак ми се доспива. Мрънкам и продължавам да чета. Не може да има скучно неделно четиво, не може! Слънцето още не може да се пребори с мъглата, и то трудно отваря очи - приличаме си. Не обича да се буди рано в неделя.
 Хванал ме е трънския студ от Делчевите разкази. Гонят ме разни вълци. На недоучени изпитни теми, недочетени книги, не изживяни любови - страшна работа. Една мисъл ми запълва неделята - баба ми меси баница. Ще се доближа за миг до милото ми село. Макар с мъничка хапка, ще ми се помилва душичката, ще ми се стопли сърчицето, че и на него взе студено да му става. Все тежи ли ми нещо на село си ходя. За всяка болка баба има лек, за всяка болка - манджа. Затова и тя готви толкова добре, предполагам. Липсва ми клетата, милата ми. Да ме нахока, да ме завие вечер, да ми направи чай. По телефона все ми плаче, че и липсвам, че не ходя. А така ми липсва..  да си говоря с нея, да си кажем болките и да ги излекуваме в кухнята.. Неделите не са градско време или просто за мен не е удобно градското време. Ще мине неделята, докато аз си чакам баницата, така както баба мен чака. Да й бъде отмъстена болката чрез моята. А довечера ще си легна сита, защото ... за всяка болка баба има манджа да я излекува, или баница :)

Тихи стихове: "Мъжът Октомври"

Листата падат.
Година по-рано,
И сърцето ми падна.
В краката ти.
Беше октомври,
и заваля.
В душата,
очите,
телата ни.
Беше есен.
Порой от душевни
или физически,
страстни оргазми.
Градушка, вихър, студ.
Тайфун от емоции.
Любов, секс и сънища.
Събудих се.
Навън беше дошла зимата,
а ти остана заключен в октомври,
да ме чакаш във време,
в което никога не бих се върнала..

За книгите: Вълча среща с Делчев. "Трънски разкази" и "Балканска сюита"

Преди всичко останало ще кажа, че никак не съм веща в рецензирането на книги и писането на ревюта и го правя чисто любителски! Книгата ми беше препоръчана от един доста ценен за мен човек, който никога не успяваше дори да привлече читателския ми интерес. До сега!

Книгата е разделена на две части - "Трънски разкази" и "Балканска сюита" . Първата ме помете, втората ме довърши.
Делчев убива героите си и това не предизвиква осезаемата трагедия в разказа, а създава усещането за една несправедлива бруталност, която те кара да се чувстваш поразен. Разбиваше ми сърцето, събираше го, разбиваше го, събираше го... и така до последната страница. Когато я прочетох се замислих, че това е една книга, която има добре заслужено място в българската класика и може спокойно да се мери с едни от най-значимите ни книги.
"Балканска сюита" включва три новели по легенди, написани с легендарен стил и талант. В първата "Пекина Могила" Делчев ни запознава с волята на една красива девойка и цената на мълчанието, а именно смъртта на бавен огън като жертвен агнец. Тя загива опечена от Сечен Али и свитата му, заради отмъщението на вещицата Вангела - след тази новела може би наистина счетох, че Делчев е един  неподправен, но умеятелен злодей. Следват "Гяур Баир" и "Ангелина войвода", които поддържат едно усещане, което само този, който е чел книгата би разбрал. Тя е написана с един съвършен талант и невероятен език. Истинско читателско предизвикателство. Създава едно различно измерение, в което ти попадаш подир вълците от "трънските разкази" и загиваш заедно с Ангелина войвода.. Неописуемо.
А докато четете, не убивайте Делчев след всяка страница, оставете го... "него вълци го яли" :)

Тема за размисъл: "Цената на мечтите"

Добро утро :) . Бях предвидила тази тема за вчера, но предвид, че довечера ще пусна аматьорското си ревю за разказите на Делчев се увлякох с четене. Колкото и да ми се иска да планувам темите и да съставям програма за публикациите, все нещо изниква и все ми се иска да го изкоментирам, защото ме е развълнувало повече от обикновено. Но днес ще се въздържа.
Ще разкажа нещо много лично, защото получих забележка за предишната публикация и за това, че не всеки има финансова възможност да учи и не било удачно да коментирам впечатленията си за унивеситета, като едни логични обстоятелства след завършване на гимназия.
Приемам забележката!
Не приемам бездействието поради липса на средства!
Когато преди три години започнах първата си работа не беше, за да си изкарвам джобните за дискотеки, беше по необходимост, така се наложи и продължаваше да се налага до 18 годишната ми възраст. След това ме приеха в скъпо платен университет, който нашите не можеха да си позволят и от необходимост работата ми се превърна в нужда. Бях 12 клас и това беше най-важната ми година. Започнах втора работа и работех по 34 часови смени с 12 часови почивки през които ходех на училище и уроци по руски. И завърших 12 клас и си взех матурите, въпреки че работех, макар за повечето от вас училището да е просто оправдание.
С течение на обстоятелствата се отказах от ученето в чужбина, но не от ученето като цяло. Стъпих си на краката и макар да не работех в офис или както повечето ваши представи за "идеалната" работа, аз като сервитьорка и продавачка изкарвах парите, които ми бяха нужни. Стъпих си на краката. В момента уча в СУ, специалност "журналистика" и никой не ми плаща образованието, но все пак уча нали?
Какво значи "няма възможност", възможност всеки има, но какво всичко останало и мечтите си имат цена. Не казвам, че е ниска, но цената не винаги се плаща с пари. Плаща се с време и с усилие :)

От вчера за днес: "Нещата на които трябва да ни учат в училище"

Година по-рано за мен "понеделник" имаше само едно значение - училище! А година по-късно думата училище за мен не значи нищо. Завърших гимназия през май и вече почти завърших първия семестър от висшето си образование. Няма да се опитвам да се държа като особено възрастна и да започна да ви обяснявам колко ми липсва училището - няма, защото не ми липсва никак даже, но наистина, това са едни от най-хубавите ви години.  После няма да има "родителски срещи", няма да има цигара в междучасието, защото на някои от вас (надявам се) ще им "дойде акъла" и ще спрат цигарите. Няма да има и гаджета от съседния клас, с които да се закачате и няма да носите къси панталонки през първите топли дни на май, защото може да учите журналистика и дрескода на факултета ви да не го позволява, примерно. Но както винаги се отклоних доста от темата на това, което исках все пак да кажа.  Наскоро на българския пазар излезе една книжка на един доста познат в тийн средите млад и красив мъж, разбира се - Емил Конрад, която се казва "Нещата, на които не ни учат в училище", която не съм чела, признавам, но нямам намерение да крада от славата му, чрез името на книгата и гарантирам, че публикацията ми няма нищо общо с идеите му. И така. Знам, че за вас училището е нещо напълно безсмислено, защото и за мен беше и едва ли ще ви грабна с моите размисли, но ще опитам. В училище трябваше да ме научат да не закъснявам, защото ако закъснея в университета, чакам час и половина (в добрия случай), за да ме допуснат да вляза в лекция. В училище трябваше да ме научат на търпение, защото пътуването в градския транспорт в големия град е ужасно. Трябваше да ме научат на математика, за да мога в една сложна система от уравнения да им обясня и докажа колко много са се изложили в обучението ни, защото децата трябва да се учат да мислят и да разбират, а не да зубрят и да знаят. В училище трябваше да ме подготвят за живота, който ме очаква, след като се прибера с кална абитуриентска рокля, пияна глава и развалена прическа след бала. Трябваше да ме научат да чета, за да развивам своето въображение, а не да ми казват, че с четенето на книги ще стана журналистка в "жълт" вестник и че то ми отнема от времето за учене. Всъщност никога пет пари не съм си давала за теоремите по математика и другите неща, а учителите ми пет пари не даваха, какво знам всъщност. В училище не ме научиха да бъда добра с хората, дори когато те са лоши с мен, но пък ме научиха, че ако нямаш сърце и не обичаш работата си, никога няма да можеш да я работиш добре, като да бъдеш учител например. И така нататък.. Във връзка с това, че вие сега започнахте учебната година и мразите всичко най-вече ранното ставане и изпитванията, искам да ви кажа най-вече, че тревата и водката "Флирт" не ви правят Чичо Чарли от "Двама мъже и половина" и, че всъщност гимназията не е чак толкова лоша, стига да знаеш какво трябва да научиш, а не какво трябва да знаеш, защото както теоремите по математика, така и повечето неща, никога няма да ти послужат. :) 

Say Hi

Добро утро. Завърнах се, иначе казано вече смятам сериозно да се занимавам с идеите и музата си. Докато това все пак не се случваше си казвах, че нямам време или имам време за това, по-късно, но няма! Не спечелих повече време докато бях занемарила блога си и не прочетох повече книги. Доста време мина от последната ми публикация през юни и през септември се завръщам с други идеи. Като човек, който обичаше хаоса преди да влезе в университет, сега нещата поеха лееко в друга посока. От тук насетне, блога ще бъде с програма на публикациите. Спирам хаотичното публикуване на статии, разсъждения и други творчески пориви, за да изглеждаме малко по-професионално и всичко да си бъде в реда на нещата. Стартираме от понеделник с пълна сила и се надявам всички вие, които спомогнахте за развитието на „Без цензура” да продължите да удряте по едно рамо и по едно око на статиите естествено : D . Не спирайте да се усмихвате, понеделник идва! 

Защо тъжиш, Небе?

Да завали, да изплаче това небе що му е натежало. Че някъде художник е изгубил своята муза и нечие писателско перо се е прекършило. Да се наплаче! И на мене тайничко ми се иска да се окъпя в неделните му сиви сълзи, че и моята муза я няма и перото ми е сякаш прекършено. Бяло ми е, като празен лист и самотно, като намачкани чаршафи, пак бели и пак празни. Да можех и аз така да посивея, да ми паднат мъките като летен дъжд , за да огрее слънце, само да можех! А това небе какви ли мъки си има, какви ли мокри сънища го мъчат, докато аз заспивам под лекия робот на тихите му женски сълзи? Дали за мене плаче, че пак давам аз целувки грешни или, че не ми се сънува, че съм се отказала. Че нощем бродя, а не спя, че ласките ми са студени. Че крия мъки, разни тайни болки ме тормозят, а пък аз мълча. Че чаршафите ще са намачкани и утре, а листа ще е празен на бютото до отворената книга..... и така ми се иска да знам това небе, какви ли плчове си има?

От днес

Вали прекрасен пролетен дъжд, оплаква края на зимата. По незнайно каква причина реших днес да е деня, в който и аз ще започна отначало.

От днес ще спра да те чакам да се върнеш. С вкуса на  "Джеймсън" по устните си и тютюнев аромат от цигари бял "Дънхил". Ти всъщност никога не си бил тук, за да се връщаш.

Ще заживея заедно с приятеля си. Ще избера прилежно мебелите на новия ни апартамент. Може би ще имаме спалня каквато искахме да имаме с теб. Може би ще ми прави по-хубаво кафе от твоето. 

От днес ще спра цигарите, с парите ще си купувам книги. Достатъчно си играх с лошите навици. Като теб. Ще чета за големи любови и големи раздели. 

Ще напусна работата, която започнах, за да не мисля за теб. Ще си намеря хоби.

Ще ставам рано, за да си купувам сутрешния вестник.

Ще посещавам библиотеката по-често.

Ще уча повече. 

Защо от днес? Защото и аз като небето се изплаках по зимата. По теб. А след всеки дъжд се появява дъга, изгрява слънце и идва лято, а аз обичам лятото :)

Никога не е късно да започнеш отначало, но колко време ще ти е неоходимо, за да се решиш, зависи само от теб. Усмихната неделя ви пожелаевам.

Страсти в страстната седмица

Добро утро скъпи читатели. Днес е четвъртия ден от страстната седмица и аз съм силно развълнувана. Великден е един от любимите ми празници, но той не е това, което беше. Ще ви разкажа малко спомени от детството си, за да придобиете представа защо мисля така.
"Бях на 8 и тогава както и сега месото не беше в менюто ми. Велика Събота прекарах в плач по жертвеното агне, а  в неделя станах в 6, за да занеса кафе на мъжете от селото, което пекат своите агнета в нашата фурна.
- Христос Воскресе! 
- Воистина Воскресе, мъниче! - поздравихме се и се качих да помагам на баба за обеда. Когато женската половина на семейството беше готова с приготовленията, а мъжката беше преполовила работата си (изпичането на агне отнема около 4 часа), излязохме навън. Чукахме се с яйца, хапвахме козунаци, грижливо приготвени от баба предната вечер и се смяхме. Когато всичко беше готово цялото семейство, около 15 души, седнахме да обядваме, беше си празник, който чакам с нетърпение, не само заради априлската ваканция, но и защото беше толкова невероятно изживяване. Дори в момента при спомена получавам пеперудки..." 

Сега нещата са по-различни. Едва се измъкнах от работа, за да прекарам Великден със семейството си. Докато стигна да отида вероятно ще съм изпуснала всички приготовления и ще седна на готово приготвена маса. В нашата фурна вече печем само две семейства. Една част от хората починаха, други остаряха и едва излизат от вкъщи. Почти не се чува смях, а бабините козунаци са все така вкусни и грижливо приготвени. Рядко успяваме да се съберем цялото семейство, всеки гони своите ангажименти.. Страстната седмица тази година ме накара да се замисля колко неща са се променили и как празниците никак не са това, което бяха :)

Здравей нова аз, харесвам те!

Мина много време откакто се разделих с приятеля си. Поне на мен ми се струва така.. Най-лошото мина. Сълзите, пиянските вечери, загубата на апетит, болката.. ужасната болка, когато си мислиш, че просто всичко е свършило, с теб е свършено. Върнах се към нормалното си ежедневие, започнах още една работа, за да не мисля за него, но когато се прибирах всичко започваше отначало. Затварях очите си, представях си, че е до мен, най-трудно беше да се науча да спя сама. Няма да описвам дните си подред, защото бяха ужасни всеки предишен и всеки следващ. Не мислех да си търся друг, прекратих срещите трайно, чакайки той просто да се върне. Спрях да чета, да пиша, ако можех щях да спра да дишам предполагам, намерих си квартира, за да изгния в самота и уединение и премисляйки дали да я наема се срещнах с някого. Не беше планувано, нямах и желание. Познавах го отдавна, но беше далеч в графата "Йоана, ти излезе от пубертета, не ти трябва лошо момче". Той обаче ми се обади, предложи ми да се видим пред блока и аз приех.
Видяхме се, той си беше същия чаровник, със същите плътни устни и мъжествен глас, а аз излязох по клин и пуловер, със същия клошарски вид, който се беше зародил в мен през последния месец. И тогава ме целуна, беше... Уау. Усмихнах се и се прибрах. На следващия ден се видяхме, на по-следващия също. В момента го чакам да се събуди и незнайно защо навсякъде ми мирише на парфюма му, това е.... невероятно, прекрасна събота ви пожелавам :)

Писмо до бившия

Мислих доста и засякох една група във фейсбук, в която разни млади дами пишат писмо до бившия си, за да им олекне и реших да пробвам и аз. Последния ми пост е за това, колко съм щастлива с човека до себе си, но уви и раздели се случват. А никак не съм разстроена поне вече не, но реших да напиша и аз своето писмо.
"Здравей съкровище, как си? Аз се чувствам чудесно. Знам, че си мислеше, че ще се върна.. Поздравления! Това няма да се случи. Знам също и, че си мислиш, че се виждам с един човек и това не е вярно, никога няма да научиш всъщност с кого се виждам. Гризе те съвестта, че прави с мен това, което и ти? Не любов, прави нещата много по-добре :) Постигнах малко от нещата, които искам, знаеш, че преследвам целите си. Надявам се да си щастлив, защото аз те обичам, но вече не се нуждая от теб. Както ти ме учеше спрях да обвързвам мечтите си с хора, това си повтарях всяка вечер, в която заспиваше далеч от мен и наистина спрях. Сега ти пожелавам лека нощ, защото имам чифт токчета и мъж, които заслужават разходка..
С любов"

На моя мъж, с любов

Казват, че само един писател е способен да обезсмърти човек, а думите сами по себе си са малка нишка безкрайност във вечността. Съботния ден е към края си, а аз карам третата си за тази седмица нощна смяна. Мисля си за любовта. Не мога да се оплача, и съм обичала и съм била обичана. Понякога е била взаимна и силна връзка, понякога не, но както във всичко останало така и в любовта трябва да има някакво равновесие. Вярвам, че формулата за чудесен ден е съставена от малко време за сън, за четене, за работа и за любов. Тъй като аз нямам особено време да подреждам правилно пропорционално своя ден, ежедневието ми е следното: ставам щастлива (ако изобщо си лягам), защото обикновено се будя до любимия човек. Целувам го, а той става и ми прави кафе. Закусвам набързо (ако успее да ме накара, защото никак не обичам да закусвам) и излизам за дневна смяна. Прибирам се за бърза вечеря и душ ,и отивам нощна. Казано иначе, времето ми доста ограничено. Въпреки това, моят мъж остана до мен, продължава все така да гали косите ми, когато се прибирам уморена и заспивам още в 7 вечерта, завива ме когато се отвия и ме държи в прегръдките си цяла нощ. Това не е любов, която искам да задържа, защото тя не може да стои в шепи. Това е любов, която никога не искам да улавям, защото именно такава любов търсех. Ще ви разкажа малко за него. Той е най-милото същество в моя свят. Всеки път ме гледа все едно е първата ни среща. Избухлив е, вярвайте ми избухва по-бързо от повредена пиратка, но в ръцете ми... да, в ръцете ми той е толкова различен. Погледът му става детски, усмивката му, най-прекрасната усмивка става широка и искрена. В ръцете ми той става мой, а какво по-ценно можеш да притежаваш от едно сърце, което бие само за теб? Не, не мислете, че живеем в приказка, напротив. Караме се често, понякога до 2 през нощта и никога не се извиняваме един на друг, характерите ни винаги воюват. Аз ставам рано, той обича да спи до късно. Аз предпочитам романтични филми, той - комедии. Всеки един ден за нас е малка война, но предпочитам тази война пред всеки един мир с друг мъж. Може и да се разделим, кой знае? Но фактите говорят, че вече го направих безсмъртен (в случай, че го задуша докато спи, шегувам се!) А, аз искам да ви кажа никога да не се отчайвате, всяко зло е за добро. Ако загубиш една любов, ще намериш друга, може би вечната любов, последната.. може би.. винаги има едно "може би" :)