"Ничия" и други произведения. Интервю с Христина Панджаридис

Дни преди 42-рия Софийски панаир на книгата в разговор с авторката на излезлия тази година роман „Ничия” – Христина Панджаридис. Открито за книгата, щастието и видовете любов.
Тъй като наближава празника на четящите хора обстоятелствата ме срещнаха с Христина Панджаридис, и определено бях впечатлена!

- Преди да се прехвърлим, да анализираме тази несъмнено невероятна творба. Искам да ви попитам как открихте таланта си и как успяхте да го развиете дотолкова, че на бях свят да се роди тази „книга за препрочитане” както се изразяват Вашите читатели? 

-        -  Благодаря! Ласкаете ме. Аз самата деля книгите на книги за четене /прочетени веднъж и край/ и книги за препрочитане, към които се връщам често. Било за да си доставя удоволствие на самата себе си, било за „открадване“ на смелост, друг път за обмисляне, преди предриемане на някакво начало.Пиша от ученическа възраст. Преминала съм през школите на в. „Средношколско знаме“ и сп. „Родна реч“. Завърших журналистика и стиховете, и разказите, които се раждаха стояха зад желанието ми да бъда журналист. Години наред пишех на хвърчащи листа или в тетрадки, без да ги види чуждо око. Вярвам, че нищо случайно не ни среща и в миг между земята и небето, миг на кръстопът в мен се оформи силен подтик да се отворя, да бръкна по-надълбоко във фантазиите си. Говоря за прозата.

- Все пак, Вие пишете разкази и стихове, нямаше ли да е по-лесно да издадете сборник разкази или стихосбирка. Все пак издаването на роман не е малък проект?
 -  Не съм се отказала от стиховете и разказите. Има теми за поезия и вълнения, податливи за превъплащение в прозата. Мога да събера една история в хайку или да ѝ дам свободата да се разшири. Аз чета и сборници с разкази и романи, поставям ги на една везна. Засега нямам предпочитания.Има дни, в които съм не обичайно енергична и други, когато пейзажът ми е нарисуван с мудност. Различна съм и интересна дори за себе си. Ако трябва да се определям – май в разказите се чувствам най-добре,най ми пасват на желанието бързо да разкажа една истории. Не бях сигурна дали ще успея да задържа интереса си към дълъг текст, но като се започна не можах да се спра. Преживях това, за което говорят писателите – героите ме водеха, те предизвикваха конфликтите, аз бях наблюдател, аз записвах. Сътворяването на романа „Ничия“ е чудо

-Доколкото разбрах от предишния ни разговор, Доротея (главната героиня в книгата) е въплащение на реален образ. Разглеждайки от проблематична гледна точка като че ли най-дългия й път не е пътуването към Испания, по-скоро пътуването на една изгубена жена към себе си? 

-         Да, зад Доротея диша истинска българка. Всеотдайна, интелигентна, знаеща и воюваща жена. Вероятно драмата ѝ произтича от многото любов, насъбрана в нея. В реалния живот тя изгуби още ценности, но не се спря, не се отказа да вярва в доброто и да го прави. Използвам вашия въпрос, за да отговоря на няколко женски мнения, че Доротея приличала на майка Тереза, на някаква нереална жена. Днес за мнозина да помогнеш на непознат е наивност, да отделиш време, без да получиш дори ръкопляскания, е глупост....Е, за тях Доротея е наистина нереална.

В книгата се появява и друг много противоречив образ – този на мъртвата дъщеря на Доротея, Невена. За Доротея разбрахме, но как създадохте този персонаж, каква е ролята му в творбата?

-         Образът на дъщерята Невена е както се казва плод на творческото ми въображение. Зад него не стоят конкретни лица, но използвах наблюденията си в отношенията между родители и деца. Чрез Невена Доротея добива повече плътност и възможности за проверка на нейната чупливост.

- Какво се опитвате да кажете на хората с тази книга?

-         Книгата е четиво за майките и дъщерите, за силата ни да прощаваме, за въпросите, които не спират да ни съпват. „Ничия“ е животът. А животът е две ръце -  и от рая ще срещнеш, и на ада ще се опреш. Без поезия и поне няколко минутни розови очила светът наподобява пустиня.

Моя милост обожава изгревите – какво по-оптимистично от изгрева?

- „Ничия” книга за пътя към любовта и щастието ли е?

-         - Случва се да прочетеш книга и да споделиш на автора. Той се хваща за главата... разбираш, че си изровила златни находища, за които той и не предполага.

„Ничия“ е за пътя към себе си, за минираното поле към другите... Най-вече бих се радвала, ако е книга за препрочитане.

-  В книгата има един невероятен цитат „Любовници на тялото се намират, но любовници на потайностите вътре в теб – безнадежден случай!” Защо според вас не малко жени са „ничии”,  как да намерят себе си и да харесват своя свят от високо?- О, за любовниците не бих говорила публично, както и за другите жени. Търси ли се човек, ще се открие, ще разбере какво е призванието, силата му. За да ти е уютно вътре в себе си не е необходим петзвезден хотел... става и със звездопад. По обективни причини заместваме с листопад.

-         - Любовта ли е единственото ни щастие и колко разновидности има?- Любовта е полиглот, както се шегувам аз. Може и да е мълчание на различни езици. А дали любовта е единственото ни щастие... зависи от очите на всеки и от шепите му – колко е жаден да грабне и задържи за цял живот. Да обгрижва и да увеличава. Мерните единици – там е разликата помежду ни.

-       -   Като заговорихме за любов, от пишещ човек към пишещ човек ще Ви попитам. Какво е чувството да създадеш нещо свое, рожба на собствения ти труд и талант. Какво изпитахте държейки първия екземпляр на „Ничия” в ръцете си и кой безрезервно вярваше във вас?

-      -   Не мога без книги. Книги се виждат навсякъде около мен. Дори в кухнята държа листа за писане. Книги също. Ами нали така, остават ми пет минути, надниквам какви ги е забъркала героинята на романа, който чета в момента.

Когато книгата пристигна по пощата при мен я прегърнах. Свободни сте да си представите още сантиментални моменти. Не ги отричам. Необяснимо преживяване. Заслужава си труда и редактирането. А корицата? Благодаря на художничката Капка Кънева, която оживява текста ми.

- Наближава панаира на книгата, какъв ще е призивът Ви, към четящите хора, какво могат да намерят, на какви въпроси могат да си отговорят избирайки за прочит именно вашата книга.

-       -   Да сме живи и здрави!

Надявам се, че човекът ще оцелее, защото не забравя да чете книги. Отдръпването от книгите изражда хората до нивото на потребители и лесна жертва на манипулациите. Животът може да не е розов, но не е и промоция.

Четете книги - хем е психотерапия, хем е забавление, спасява ви от неподходяща компания и е повод да станем приятели. 

"Среднощен телефон"

Звън на телефон среднощно закъснял,
шепот на отчаян мъжки глас:
”Защо по-рано не съм ти позвънял?”
А аз мълча отсреща в унес и в захлас.

До мене друго мъжко тяло нещичко сънува,
а ти седиш с телефона закъснял в ръка.
Тела преплетени нощес бленуваш.
Няма лек за любовта, не ти минава тая мъка..

И до тебе друга спи греховно,
гори я из отдолу очертано моето тяло.
И в същите чаршафи целуваш я виновно,
зарад моето отражение не избледняло.

”Още те обичам” в телефона глас шепти,
а тялото до мен на сън усмихва се.
”Късно е” ти казвам и затварям
и млъкват моя глас и шепота на телефона.

И запивам в своя унес, и в чуждите ръце,
и ти си лягаш до друга мълчаливо,
и ругаеш леденото ми сърце,
че ти остави само графитеното сиво..

Размисли в неделя вечер

Понякога порастваш. Вече никой не те чака на вратата с дежурното конско „Защо закъсня”. Прибираш се в среднощен час и на прага няма притеснена майка и разгневен баща, вратата мълчи плътно затворена. Влизаш на пръсти, страхувайки се да не събудиш някого, но единствената будна си ти, дори тишината спи кротко и непробудно. Стаята ти е в пълно безредие и на масата няма бележка „Почисти” написана с подреден майчин шрифт. Има пепелник пълен с фасове, които години наред си крила, за да не видят вашите, а на масата в кухнята няма домашно приготвена храна от баба, а опаковка от пица. Това е гордостта да порастнеш, да си самостоятелен. Мечтата на всичките ти пубертетски години. Да порастнеш! Лягаш си, защото утре е работен ден и трябва да станеш рано. Няма никой да те буди грижливо от ранни зори и да ти прави кафе. Ще станеш пак в същата самостоятелна тишина, ще включиш кафемашината, ще си направиш кафе и ще се разсъниш. Ще звъннеш на родителите си по обяд, за да чуеш как са и ще продължиш деня си, все едно никога не си била на 16. Ще спреш да криеш телефона си, да не би да видят вашите с кое момче си пишеш, просто защото телефонът ти ще бъде безинтересен на празната стая. Ще излизаш гола от банята и ще изминаваш пътя до стаята си през коридора на твоето уединение и ще стоиш като мен пред компютъра пишейки или гледайки нещо часове наред. Докато нощта не дойде и не запълни с мрак празнотата на стаите.. и ще заспиш… защото утре е понеделник и е работен, и трябва да ставаш рано J

Писмо до мама. (Вулгарното, което е нормално)

"Съжалявам мамо, че те излъгах, че ще спя във Ваня. Спах в Георги и правихме секс, спокойно правихме го без презерватив, но не вярвам да забременея, извади си го преди да свърши. Всеки път мамо, когато ти казвах, че отивам в Катя да учим, отивах на дискотека и няколко пъти шмърках. Съжалявам и, че харча парите, които ми даваш, и за които работиш цял месец, за цигари и за партии коз. Хич мамо не ми се ходи на училище, затова и не ходя. Имам, мамо и около 10 лични лекарки, защото всичките ми медицински бележки са фалшиви. Първият ми път беше на 12, не си спомням с кого, защото бях много пияна, но предполагам, че е бил симпатичен, поне така ми казаха. От тогава съм спала 15 момчета, но не ме съди, всички мъже са еднакви и искат само едно. Казвам ти това, защото ти не ми вярваш, че ще си намеря богат съпруг и постоянно ми мрънкаш да уча, за да изкарвам пари. Не се тревожи мамо, излизам с един мъж. На 41 е, кара последен модел "Мерцедес" и ме разбира. Сигурна съм, че не иска само секс и ме обича истински. Не се тревожи мамо, всичко е наред, а сега те оставям, защото той ме чака отвън. Надявам се да не ме намразиш или да ми завидиш, целувки мамо."
                                                                                                                                  С обич: Мария 
Тъжно, но факт. Замислете се. Вулгарна съм, но това не е изключение, Мария съществува около нас, тя е момичето отсреща на тротоара, приятелка, понякога дори Мария живее в самите нас...А вие, написахте ли писмо до майка си? ;)

Цитат, кариран лист и химикал

Три следобед е, а последните часове се нижат толкова бавно. Пиша на кариран лист, който после ще се превърне в това, което в момента четете, а за подложка под него използвам августовския брой на "Cosmopolitan". Долавям силния парфюм на мъжа на съседната маса, който странно защо е вдигнал наполовина тениската си и чете вестник "Телеграф". Имам чувството, че съм попаднала в пространствена дупка и времето просто не се минава, но не това ме притеснява. Притеснява ме, че не искам да съм другаде, не искам дори да съм вкъщи с лаптопа в скута с, искам да съм тук с импровизираната си подложка и обикновен кариран лист със син химикал в ръка. Една мисъл, която прочетох не ме напуска .. "Прави изкуство не любов.. Любовта ще ти измени. Изкуството - няма.." ....... Листа ми вече има своите драскотини, гледам го и сякаш се оглеждам в него. Виждам собствения си образ - задраскани думи (за имена на хора, били в живота ми),  точки направени на запетайки (за нещата, които трябва, а не искам да приключа) и много неща, които липсват (на това, което искам да кажа, но премълчавам) .... Обезпокояват ме много неща, но съм някак спокойна. Утре ще се махна от града за малко, ще подишам с дробовете си чистотата на мястото, което чувствам като родно, макар и да не е. Лятната ми история е все още в търсене или в осъзнаване, защото е твърде вероятно да съм я намерила. Слънцето проблясва през малките бели облачета и ми подсказва, че има надежда, дори и да не знаеш кой "облак" ще застане на пътя ти и колко време след него ще вали.. рано или късно все ще изгрееш. Все пак има още много изкуство за правене, а ти сам избираш дали то ще бъде любов или любовта за теб ще бъде изкуство. :)

В търсене на лятна история с чифт обеци

Почивен ден и цялото време на Света в ръцете ми. Ще чета, ще гледам филми може и да остане време за една коктейлна женска вечер.. какво друго мога да искам? Връзките ги държа на една ръка разстояние, което гледам да не скъсявам, но и да не удължавам. Съсредоточила съм се над по-важни неща за момента и мисля да продължа да живея за себе си. Сложих обеци на ушите си в чест на това, че всеки спомен е като обеца на ухото. Може да не го чувстваш постоянно, но той е там, блести и променя ако не външния то вътрешния ти вид. В момента чета „11 минути любов” на Капка Касабова и отчаяно се нуждая от своята страст. Не че не съм пристрастена към книгите, но искам и друго.. нещо, което докосва тялото и душата, нещо което да бъде като тантричен секс за сетивата ми. Да взривява всяка една моя клетка и да ме кара да искам още. Обмислям да се запиша на народни танци, което не е невъзможно и да се отдам на тях. Може би прекалено дълго време не съм се отдавала на нищо. Нито на любов, нито на друго и имам нужда от пламък, с който да погоря известно време. Да гледам звездите и да си мисля „уаау колко е красиво”,  трябва ми нещо, което отново да върне вниманието и радостта ми към малките неща. Не знам какво или кой ще го направи…но все пак всяко лято трябва да има своята история нали? J

"Това искам", "Това трябва"

Добро утро, тъй като отново бях от най-ранобудните и вече втори ден подред почивам, имах пред себе си достатъчно свободно време за размисъл и объркване на вече объркания ми живот. Може да не съм особено голяма, но вече знам няколко неща за живота и, че да си тийнейджър едно от най-трудните. Смятах, че съм надраснала този период и, че вече съм стъпила на земята млада жена, но ако съм стъпила на земята изобщо то смея да твърдя е само с единия крак.
Настроението ми е променливо, правя нещата по-сложни отколкото трябва да бъдат и оплитам мрежи от собствените си конци, за да ми бъде интересно да минавам през препятствия. С тази разлика, че вече живота ми не е „Дисни ленд” и трябва да спра да се възползвам от всяка възможност за самоунищожение.
Днес нямах нищо за правене, освен уговорки за три, четири срещи за по кафе и надявам се малко време за четене в градската библиотека, но не спирах да се питам защо обичаме да правим нещата сложни, не може ли да се радваме на малките прости неща, не може ли да оставяме нещата просто да се случват?
Защо когато ни забранят нещо, не изчакаме да станем достатъчно големи, за да ни го позволят вместо да лъжем родителите си. Защо забавяме решенията си, само защото отлагаме да погледнем реално на нещата и да изберем. Има хиляди примери за това колко просто може да бъде, а ние го правим ужасно сложно. Толкова пъти съм се замисляла за тези неща и все нямах отговор, и в момента нямам, но имам предложение.
Случвало ли ви се е някога да искате нещо с цялото си сърце, но мозъка ви да размахва знак стоп осветен с червени лампички, който крещи „не”? И се чудите ли чудите какво да правите раздвоени между „това искам” и „това трябва”, аз лично поне 100 пъти съм попадала в такава ситуация и се сведох до следното предположение.
Когато се налага да избираш между тези две позиции, и избора клони към това, което желаеш, но вътрешно знаеш, че не е правилно ти съзнателно или не избягваш да решиш. Защото и в двата случая ще съжаляваш, а това да избереш за кое по-малко ще е те е яд не е никак лесно. Аз лично преди време винаги предпочитах своите желания, пред правилните решения и ми отне кажи речи 7 години да обърна схемата, въпреки че все още правя изключения. В действителност хората избиращи да предпочетат мисловната пред сърдечната трепет са доста принципни и аз наистина им се възхищавам, но това довежда до друг въпрос (както казах, само предположение е, не е още цяла наука за избора :D). Животът не е ли твърде кратък, за да си роб на собствените си принципи? Къде ще бъде щастието и любовта ако сърцето винаги е на заден план? И има ли неща по средата, между „искам” и „трябва” и ако има как да го открием? (добре де, три въпроса са, на които обещавам да ви отговоря, когато намеря отговора и за себе си) J

Код "червено" за опасни настроения

Не е нужно да споменавам, че навън вали, но все пак ще го направя. Сипе се такъв силен дъжд, че ми се иска да се обадя на баба за зелени гумени ботуши. Няма да споменавам и факта, че да се наспиш на дъжд е почти невъзможно, защото се унасяш постоянно, но нямам особено голям избор и веднага щом звънна алармата ми, станах. Имам само един ангажимент днес, но за сметка на това е в 9 сутринта. Косата ми не изглежда по-различно от обикновено – все едно съм спала с пръсти в контакта цяла нощ, а времето драстично намалява възможността да поправя този факт. Направих си кафе и отчаяно се надявам, да сънувам и да поспя още поне три часа. В момента съм с код „черено”, за побесняла от яд тийнейджърка, заради „жълтия” код на времето. Облякох дънки (че какво друго да носят хората в България през най-студения юли?!), блузка и спортно сако, оставаше и само да разбера какви обувки да обуя след като варианта със зелените ботуши на баба отпадна. Обух боти и стегнах косата си на висок кок, сложих малко грим колкото да не личи, че бих убила човек (съзнателно) и чаках само да спре да вали или поне да намали. Ако имаше код на настроението ми в момента определено щеше да е „червен” – гласящ  - „времето е ужасно, не съм се наспала и мразя политици ранно сутрин”, а вашия код?  

За любовта, живота, политиката и двете книги

От толкова отдавна не бях почивала, че сериозно дори не знам какво да правя когато съм си вкъщи.Четох, гледах сериали и в момента съм в леглото си с лаптопа си в скута и се опитвам да съчиня две, три изречения, за любовта, живота, политиката и двете книги, които трябва да върна в градската библиотека утре. Общо взето нямам свободно време и когато се появи такова не знам как да го използвам.
Обикновено чета сутрешните вестници пресичайки пешеходни пътеки с чаша кафе в ръка, която смея да твърдя се научих как да не разливам върху роклите си. Обедната си почивка прекарвам на крак с евентуален бърз обяд, а вечер когато се прибера и съм била в центъра на случващото се в града ни кажи речи 10 часа  (стажантка съм в пернишката телевизия), се чудя за две неща, защо хората да са толкова интелектуално осакатени и как мамка му съм успяла да прекарам целия ден на тези високи обувки?!
Да, знам, че през повечето от времето езика на който пиша е доста по-художествен и премерен, но в момента не съм кой и да е, а Йоана, на 18 години, а музата ми гони вълни някъде по морето.
Току що получих имейл да изпратя CV, за да мога да кандидатствам за длъжността редактор на един от често посещаваните женски интернет сайтове, а единственото, което наистина искам е да имам представа какво се случва в главата ми.
И да, мразя да попълвам CV, скучно е и безполезно в повечето от случаите. Както обещах малко за любовта - тя все още е на стотици километри от мен, и надявам се сама, но все пак любовта ми е секси (това не ГО оправдава), а аз с нетърпение чакам да се върне. Малко за политиката - утре първият ми репортаж започващ от 9:30 е политическа сесия, както ми казаха и колегите ми - "зареди се с търпение, нерви и бъди готова да се разочароваш от политиката още от млада", по-късно разбрах, че първата такава сесия е била прекъсната заради скандал, така че се надявам утре това да не се случи. За политиката друго не искам да казвам, тъй като не отива на възпитано момиче да говори такива неща...за двете книги, едната, от които е "Всяка добра жена заслужава любовник",(скъпи ако четеш това, не си мисли погрешни неща, ако имах любовник нямаше да имам време да ти пиша колко много ми липсваш), а колкото до живота, той си тече.. вторника е дъждовен и мързелив, времето мрачно, мислите замъглени, а аз бръщолевя разни неща, защото ако не на морето то музата ми със сигурност се къпе с новия ми душ гел в някоя локва докато аз наблюдавам как вали и искам да кажа толкова много неща, но без нея съм такава каквато и днес - не особено художествена, леко груба и от която има доста какво да се желае.

"Да си сам. Ден 1"

Седя и пия кафето си, нищо не по-хубаво от петъчното кафе с изключение на дните, в които си спал едва четири часа, а гаджето ти е на 400 километра от теб. Ден като днешния имам предвид. Разделихме се преди 2 часа и вече ми липсва, не само, защото няма кой да ми носи храна до работата, но и защото знам, че не е до мен. Ужасно! Невъзможна беше идеята да легна и да поспя поне още малко и започнах да обмислям варианти, които да ме отвлекат от мислите затова колко самотна ще съм следващите 15 дни. Бях ги планирала, доколкото е възможно, не ме разбирайте погрешно, не съм, не бях от момичетата, които се поддават на властта на любовта и не могат да живеят без момчетата си, но .. е, винаги има изключения. Определено ми минаваха хиляди мисли за това, което може да направи толкова далеч от мен, които определено не подобряваха емоционалното ми състояние, но и да мисля и да не мисля, избора е негов все пак. Имаше 1000 неща, които мога да направя днес, но като имам предвид, че е 8:15 и дори и кварталния магазин за хранителни стоки не е отворен, нещата се свеждаха до 1 - да занимая вас с нещата от живота ми, поне да се позабавлявате вие.
Почти цяла нощ валя, но навън в момента грее чудесно слънце, което ме подканва да разходя белите си високи платформи навън. Какво може да замести един мъж по-добре от летен брой на "Cosmopolitan", купен на високи обувки в тон с лека и удобна рокля. Да, определено мога да започна с това. Да приведа косата си в ред и да оправя сенките под очите си ще ми бъде нужно толкова време, колкото и на града да се събуди и да започне деня си.

***
Ето ме, готова, облечена, с изправна прическа и подходяща грим, който казва "Хей, знам, че личи, че предната нощ не съм спала, но бъди снизходителен, гаджето ми го няма и аз се надявам да не си позволи да има никоя друга.".

***
Направих всичко гореизброено,  прибрах се вкъщи, в празната си стая и се сетих за него. Липсва ми. Това означава само едно, трябва да си пусна „Отчаяни съпруги”, за да се успокоя, че не съм единствената отчаяна, още 14 дни момиче, дръж се!.

Принцове и принцеси

Прекарвайки целия съботен ден в леглото си, гледайки сериали и тъпчейки се безнаказано с чипс започнах да размишлявам. Погледнах към масата и видях купчината книги, която търпеливо очакваше да дойде и нейният ред в моето ежедневие и се замислих дали и аз не бях като тези книги? Стоящи и чакащи. Какво чаках? Имах страхотна работа, побъркан личен живот и почти никакво време за мисли, които биха могли да развалят настроението ми. Нямам време да се влюбя, излизам от вкъщи в 7 часа сутринта и се прибирам в 6 привечер. Не искам такива ангажименти, не искам връзка или искам, но тя няма никога да бъде такава, от каквато има нужда момиче като мен. Тръпка, лудост, срещи след полунощ, сладки смс (не лигави) през цялото време да бъде несигурно, но безкрайно необходимо. Как, как да намеря това момче? Как?
Пробвах в сериозните романтични връзки, очевидно не ме бива особено.. не знам защо не съм от момичетата, които можеш да сложиш в „златна клетка” и да ги храниш по няколко пъти на ден, а когато решиш да отвориш вратичката те да не искат да излетят. Не искам да заприличам на канарче, а мъжете имат нужда именно от това.. от опитомена птичка.
Убийте ме, опитах и исках да се получи, именно затова бягам от връзките като Дявол от тамян, бягам и от момчета, бягам от чувства, бягам от всичко, което може да върне обратно образа ми на влюбена глупачка. Е, определено не намирам за по удобно да спиш с плюшена мечка, но тя няма да се опита да разбие сърцето ти и да те накара да се чувстваш виновна затова.
Но какво чаках, какво чакаме всички? Защо винаги има нещо, което ни липсва така силно, какво ми липсва, клетка?
Исках да се стъмни и да заспя, дори се замислям защо отказах да работя и днес, може би нямаше да позволя на разбърканите ми мисли да побъркват деня ми, но наистина не ми се прави нищо. Предполагам всеки има такива дни, но откакто сърцето ми беше заприличало на самата ми стая – разпиляно, се бях лишила от това душевно разстройство. Мразех да се чудя какво ми е и още повече се дразнех от това, че знам какво да направя, а не искам. Предполагам всеки има тъмна страна, но аз живеех в хармония с моята, докато не се появи принца на бял кон и не ме накара да я приспя, когато година по-късно той и златната му клетка започнаха да изчезват от живота ми, тъмната ми страна започна да се пробужда. Спящата красавица беше целуната не от принца, а от звяра и нещата започнаха да излизат извън контрол, просто защото аз бях забравила как да я контролирам. В личният ми живот цареше хаос, бях свикната в кожата на добро момиче и наистина положих доста усилия да я запазя, но не успях. Не можех да съм като книгите на масата ми, не можех да стоя и да прашлясвам докато някой не дойде да ме погледне. Не можех да стоя мирно. Сграбчвах възможността и се отдавах изцяло (не говоря за секс). Обичах да правя всичко с желание, но когато се появи принца, аз просто спрях. Спрях да щурея, спрях да пиша, спрях да живея живота, който ако не най-правилния беше най-интересния за мен. Като се замисля не ми е нужен нито принц, нито звяр, нужна съм си само аз, а той отнемаше мен от мен, нямах идентичност… любовта не е това нали?
Пак погледнах книгите, знам, че ако можеха да се сърдят, в момента правят именно това, защото нямах време да ги отварям последната седмица. Обичах ги, наистина бяха едни от най-добрите в жанра си, но оставаха на заден план. Дали и аз щях да заприличам на тях? Дали просто не съм от принцесите, които чакат своя принц, дали именно борбата не ми доставяше удоволствие, дали именно тъмната ми страна щеше да ми осигури най-светло бъдеще? Не знаех, само знаех, че тази вечер ще чакам „звяра” да ми се обади, защото официално приключих с принцовете!

Страст

Сещате ли се за онзи неутолим прилив на страст? Да, онзи, който не търпи прегради, онзи, който идва и отнася всички задръжки, пред който всяко „не” е като глас в пустиня – безсмислено. Цигара, след цигара, след мисъл. Ах, колко неуслужливо е човешкото съзнание, как оставя това което искаш да забравиш и трие всичко, което трябва за запомниш. Часовете се редяха след полунощ и усещането избледняваше. Грешна ли беше тази жена? А влюбена ли беше?
Какво ни накара да мразим това, за което копнеем и да съдим хората, които не се срамуваха от желанията си?
Ранни бяха часовете, ранни и в същото време късни. Избори трябваха, действията не бяха никому нужни. Как копнееше тази жена, как желаеше. Никой не бе способен да осъди, тя не беше. Ръце, преплетени тела, жадуващи устни.. Обичаше ли го? Не, не.. мразеше го. Искаше да бъде ангел, а той извръщаше само дяволската й страна. Искаше да я гледа страстна, разпалена. Обожаваше ли вкуса на целувките й? Мисли, мисли.. настъпващото ранно утро щеше да развали магията. Трябваше да знае, каква бе тая буря дето рушеше всичко в инак кротката й душа. Какво у него събуди у нея това желание. Обичаше ли го тази жена? А да го обича право имаше ли? Каква бе тази страст.. дива, нужна, желана… такава бе, такъв бе и той за нея. Утрото настъпи, мрака отстъпи на светлината, до по-късно, докато се видеха и тя не се разпалеше отново. Защо веднъж не я загаси тя не знаеше, просто гореше от мрак до светло и после пак.
Жалки сме ние хората да съдим това изкуство, изкуство на телата и душите. Грешни хора не.. глупави, безчувствени, отдавна „загасени”

Любов

Мълчи любов, не се обаждай,
стари тръпки премълчи.
На яве ти недей изваждай,
моите влюбени очи.
Тихомълком с тебе ще мечтаем,
късно вечер щом се спусне мрак.
После в сън ще осъзнаем,
че лъжа е всичко пак.
Ще се събудим с усмивка,
милувки ще даряваме на друг
и в миг на кратичка почивка,
ще мечтаем „той” да бъде тук.
Мълчи любов, не се предавай,
ще бъдем с теб докрай.
Скрити чувства не издавай,
и за тях ще има край.
И когато спреш да тръпнеш, ти, Любов,
недей изстива в моето сърце.
Остави да топли мъничък любовен зов,
за неговите парещи ръце.

Изяде ли мишката книжката?

Като част от поколение, което чете предимно статуси във фейсбук, и същия сайт е най-често отваряната „книга” от него, беше неизбежно да не се запитам. Четат ли още младите и истина ли е, че „мишката изяде книжката” ?
За щастие и аз съм от децата, които все пак имаха детство. И ние се викахме от улицата, тропахме си с камъчета по прозорците, плачехме, че майките ни прибираха в 10 и не можем да си доиграем играта на жмичка. Не мрънкахме, че ни будеха рано, защото точно хващахме сутрешния блок анимационни филмчета и никога не ни омръзваше да гледаме „Телетъбис” по три пъти. Коленете ми бяха досущ като на момченце. Всяка вечер мама ми ги премиваше, защото падах безброй пъти дневно на асфалта. До седми клас си играехме на кукли, а не приличахме на тях. Момчетата строяха конструктори и мечтаеха да станах майстори като бащите си, а не свалячи като този дето има 4563737 лайка на снимката. Нямахме търпение да станем първи клас и да учим. Е, в последствие ученето не ни остана толкова любимо, но спомена от детството определено е нещо, за което можем да разказваме. В днешно време нещата стоят доста по-различно. За жалост всяко едно поколение бърза да порасне все по-бързо и по-бързо, което е доста тъжно. Първата си преса за изправяне на коса получих също в седми клас и до осми усилено се учех да я използвам правилно. Сега игрите на кукли момичетата пренесоха върху собственото си, върху лицата, телата и косите си.. Първите си обувки на токчета обуват на тържеството по случай получаването на диплома за начално образование, а в седми клас вече са твърде „големи”, за да си хващат връстници за гаджета и играта започва да клони към извратеност. Момчетата, които смело мога да твърдя, че на 20 години няма да могат да сменях дори една изгоряла крушка, станаха „момчета, които се интересуват само от секс, защото момичетата са курви” да, да същите 15 годишни момченца, казват това за същите 13 годишни момиченца, за които пък „всички мъже са еднакви”. Мога още много да сравнявам нашето и тяхното детство, но най-притеснителното е, че за тях това не е никак нередно. И това, което прави и тях и държанието им още по-простовато е факта, че всъщност думата книга за тях звучи като „Дързост и красота” за мен – нещо старо и отдавна вън от мода.
Е, разбираемо е, че с един клик на мишката и няколко букви в гугъл можеш да разбереш всичко което те интересува за 2 минути вместо да прекараш 2 дни в четене на дадена книга. Но кога книгите се превърнаха в ужасен ангажимент и кога мишката замести книжката?
И за мен има книги, които са напълно безинтересни и никак не оценявам творчеството на авторите им, просто защото не са ми по вкуса, но кога литературата излезе от вкуса на обществото/ Кога гугъл, уикипедия и фейсбук заместиха Ботев, Вазов, Цвайг, Достоевски и безброй други достойни за уважение РЕАЛНИ и ТАЛАНТЛИВИ личности? Може да звуча като някоя баба и веднага да ме оборите с теорията, че можете да изгледате филма вместо да четете, защото на днешно време да четеш е „смотано”, но ще ви кажа, че книгата е вълшебен предмет и ако 100 човека прочетат една и съща книга същите тези 100 човека, че си я представят по абсолютно различен начин един от друг, можете ли да кажете същото за филмите?.
НИЩО не би могло да замени литературата драги. Тъжно е, че оставяме нещо непостоянно като техниката да ръководи мисълта ни, защото не сме роботи.. Както е казал един умен човек: „Книгата е олицетворение на миналото, а мишката постижение на настоящето” и колкото до въпроса „изяде ли мишката книжката” -  не, не е, мишката изяжда ежедневно нас. J

Колко дълго е твърде дълго?

Живеейки в Свят на несериозни връзки, бурен секс по приятелски и „изгодна” любов, беше неизбежно да не се запитам… Колко дълго е достатъчно дълго в една връзка? Ровейки се из книги като „ Психоанализата”, „Психология на човека” и други подобни, най-често разпространената теория беше, че истинската любов трае около 2 години, след това свикваш с човека и остава навика и доверието. Дрън, Дрън. Не омаловажавам труда на психолозите, но поддържам мнението, че само този, който не е изпитал любовта би могъл да я обясни с термин. За мен дългите връзки са много сложна материя, почти колкото и математиката. Даже като се замисля има нещо общо по между им. Математиката е точна и последователна наука, с термини и теореми, любовта – също. И тя минава през своите етапи и със сигурност някъде има идеална формула, която да реши „задачата” . Но как да стигнем до формулата на любовта и когато „задачата” вече е решена да не започнем нова?
Обичам да гледам баба и дядо. Е, вече не се целуват, но когато се погледнат един друг, сякаш картината на тяхната младост започва да се прожектира пред очите ми, след което отместват погледите си, опитвайки се да опазят тайната си.. ах колко мила гледка. Както беше казал един писател, чието име ми е трудно да си спомня: „А когато страстта приятелю изчезне, а тя винаги изчезва, истински късметлия е този, който се събуди сутрин и в другия край на леглото му, лежи неговият най-добър приятел”. Много силни и същевременно много тъжни думи. Защо хората се женеха, след като любовта рано или късно свършваше? Не е ли тъжно, да си спомняш как приятелят, до който се събуждаш сутрин е бил човекът, който е вълнувал сърцето ти, разпалвал тялото, владеел мислите и грешните и останалите. А още по-тъжно е, че всички спомени за любовта си остават и парят.. и парят, дали те не са именно това, което топли душите и замества вече отминалите чувства? Можем само да предполагаме, но наистина, истински късметлия е този, който направи от „греха” приятел без да намрази него и отегчи себе си.
А това, което задържа максимално любовта със сигурност е тръпката. Нещо,за което не са нужни много усилия, а само постоянство. Малки мили жестове, повече усмивки и доза ревност.. дали това е идеалната формула не знам, но нищо не пречи да опитаме нали? А колко дълго е твърде дълго, това зависи от самите нас. Сериозните връзки са предизвикателство, което не всеки може да поеме. J

Л***В

Беше сряда, но всичко в мен се чувстваше понеделнишки - ужасно. Мръсен град. Мръсен трафик. Мръсен автобус. Мръсни хора. Очите ми инстинктивно се затваряха. "Трябва все някога да поспя" - помислих си. Взех си кафе и погледнах задачите в календара си (знам какво бях правила без смартфона си) Присъдата беше следната: 7 учебни часа, учене, учене, книги, издателства.. и още няколко други ангажимента. Отегчих се. Не си спомням кога за последно правех всичко това с желание. Половината от времето си прекарвах пред лаптопа преоткривайки избягалата си муза, а останалото в четене на шедьоври, чиито автори определено не се нуждаеха от каквото и да било преоткриване. Толкова бях привикнала на механичните си задължения, че всичко което обичах да правя ми бе непоносимо. Краят на учебният срок идваше.. учителите ставаха все по-комплексирани и нуждата да им се кланяме в името на крайния успех беше неизбежна. О, колко ги мразех само! Продажни, лишени от какъвто и да било подход и поведение хора, засрамващи призванието "учител". Януари и юни бяха месеците, в които сваляха овчите кожи и си оставаха просто гладни за ласкателства вълчета. Мразех да се подмазвам и това разбира се не оставаше безнаказано. "Е, дори и оценка с една единица по-малко не би ме възмутила стига да разберат, колко долни са в очите ми някои от тях." - помислих си. Вярно, че тази сряда беше извънредно отвратителна, но напоследък нещо в ежедневието ми липсваше и осезаемо засилваше непоносимостта ми към идиоти. Липсваше ми тръпка, липсваше ми привличане.. липсваха и пеперудите в стомаха ми. Бях пълна с липси и всичко идваше от думата с "Л", която мразя да изричам. Липсваше ми л***в.. От време на време усещах парфюма й - на грях, на страст, на радост, на болка... Имах нужда и аз да стана идиот за малко, но сякаш формулата "изглупей и се влюби" липсваше... Часът беше 12:35, учебният ми час свършваше, желанието да стоя в противното си училище- също. Напиращата в гърдите ми нужда

се бунтуваше все повече и повече, а музата ли? Тя беше все още в търсене..

Слуховете

Слуховете.. ах да, слуховете.. все още всичко четено от Фройд относно психоанализата оказва влияние върху мен и ме подтиква да изследвам защо хора с големи усти и малки мозъци обичат да приказват за мен. Е, не че не се радвам на вниманието им.. обичам хората да говорят за мен, то кой не обича?  Но защо мишките стават котки и защо заровилите носове в уикипедия се превръщат в кралете и кралиците на аск.фм.?
Оценявам ползата от слуховете. Човек винаги се учи, а много обичам да научавам по нещо ново за себе си. Особено с кого съм спала или към кого имам или съм имала чувства или как е спряла водата докато съм се къпала и съм излязла насапунисана с писъци на след улицата (шегувам се!) .. да, обичам да слушам за себе си. Обаче едно нещо не ми е ясно. Защо въпреки, че сме напълно наясно, че хората зад монитора са също толкова празни колкото и клюките им.. ние въпреки това продължаваме да се засягаме от думите им? Знам, че доста от тези „добре информирани личности” ще прочетат горе написаното и ще започнат да се възхваляват, но ще избързам да кажа, че аз драги отдавна не обръщам внимание на думите ви.. единственото,с което ме засягате е факта, че поколението ни продължава да живее на принципа – „аз може да не съм добре, ама и Вуте да е зле” и петните всичко, за което трябва да се борите. Морални ценности нямате то това е ясно.. всъщност какво имате? Да, разбирам, че се вживявате в gossip girl повече и от самите актьори, което е разбираемо.. филма е доста пленителен, но моля натиснете пауза, затворете BS Player- а и влезте в реалността. Ще ви кажа няколко неща, който много бих се радвала ако вземете предвид следващия път когато решите да подложите на обстойна аутопсия личния ми живот:
1. Ако наистина съм спала с този, който вие предполагате, то именно ВИЕ изобщо НЯМАШЕ да знаете!
2. Половината от вас сте толкова злобни, че не виждам дори смисъл да отговарям на нападките ви..  и сами ще се унищожите...  останалите от скука се чудите какво да правите (знам, че е зима и няма къде да се излиза, към вас проявявам особено разбиране)
3. Когато човек израства физически няма да е лошо да го направи и психически… как мислите?
4. Мога още много и много да говоря за вас, но следващия път когато анонимно се заемете да говорите за мен недейте да забравяте факта, че аз дори не знам за съществуването ви.. това не говори ли достатъчно за вас?
Да.. нормално е да искате всички да ви харесват, не че искам да ви разочаровам, но това е невъзможно. Докато правите нещо смислено в живота си винаги ще има някой, който да върви срещу вас, но ако решите малко да сбъркате не забравяйте факта, че определено ще има кой да го отрази даже и ще добави и художествена измислица, за да звучи по-шокиращо и да стигне до всички за светкавично време. Ееех… живеем като в Холивуд – навсякъде изкуствени „звезди” и трудещи се папараци. Добре дошли в живота на днешните подрастващи! J