Сещате ли се за онзи неутолим прилив на страст? Да, онзи,
който не търпи прегради, онзи, който идва и отнася всички задръжки, пред който
всяко „не” е като глас в пустиня – безсмислено. Цигара, след цигара, след
мисъл. Ах, колко неуслужливо е човешкото съзнание, как оставя това което искаш
да забравиш и трие всичко, което трябва за запомниш. Часовете се редяха след
полунощ и усещането избледняваше. Грешна ли беше тази жена? А влюбена ли беше? Какво ни накара да мразим това, за което копнеем и да съдим хората, които не се срамуваха от желанията си?
Ранни бяха часовете, ранни и в същото време късни. Избори трябваха, действията не бяха никому нужни. Как копнееше тази жена, как желаеше. Никой не бе способен да осъди, тя не беше. Ръце, преплетени тела, жадуващи устни.. Обичаше ли го? Не, не.. мразеше го. Искаше да бъде ангел, а той извръщаше само дяволската й страна. Искаше да я гледа страстна, разпалена. Обожаваше ли вкуса на целувките й? Мисли, мисли.. настъпващото ранно утро щеше да развали магията. Трябваше да знае, каква бе тая буря дето рушеше всичко в инак кротката й душа. Какво у него събуди у нея това желание. Обичаше ли го тази жена? А да го обича право имаше ли? Каква бе тази страст.. дива, нужна, желана… такава бе, такъв бе и той за нея. Утрото настъпи, мрака отстъпи на светлината, до по-късно, докато се видеха и тя не се разпалеше отново. Защо веднъж не я загаси тя не знаеше, просто гореше от мрак до светло и после пак.
Жалки сме ние хората да съдим това изкуство, изкуство на телата и душите. Грешни хора не.. глупави, безчувствени, отдавна „загасени”
