- Приятно ми е, казвам се Тъга.

- Здравей, може би не се познаваме? Приятно ми е, казвам се Тъга. Почти толкова тъжна съм, колкото тъгата от романа на Франсоаз Саган. Мъка съм и най-често се случвам на себе си.

Когато вярвах, че чудесата се случват, а не ги случваш сам, беше страхотно! Вярвах, че заслужавам да ми се случи нещо хубаво, защото така правят хората, надяват се и са щастливи. Проста аритметика.
После, понеже никак не обичам да чакам, реших и аз да започна да се случвам. Случих се на най-вече на себе си... и спрях да се надявам. Започнах сама да съм си чудо и се превърнах в тъга. Казах ли ти вече колко ми е приятно да се запознаем?

Имам много качества, най-вече, че освен тъжна съм и самотна. Е, все пак всеки иска да му се случи чудо, но не всеки иска да си го пази, нали? Веднъж щом се случиш, за какво ще си после? Понеже все бързам и нямам време за нищо, всеки ден като се събудя се моля, мъничко, но се моля. Искам (забележи, искам, не се надявам), никой от близките ми да не умира, моля се да преживеят поне още един ден, в който да намеря време да им кажа колко ги обичам. Обаче аз никога не намирам време, а те продължават да живеят без да знам кой ден ще им е последен.

- Те не знаят, че се казвам Тъга, нека си остане между нас, става ли?

Знаеш ли, че мен никой не се опитва да ме прави щастлива. Защото няма смисъл. Защото никой, никога не ме вижда нещастна, а щом не ме вижда, няма защо да си прави труда?
Щастието е само за крайни случаи.

Не искам да ме разбереш погрешно. Не искам да говорим за мен. Говорим за теб.
Спри да се молиш, научи се да вярваш.
Не ставай чудо, чудото е тъга.
Бъди щастие и се случи на себе си.
Случи се на мен.
Аз ще си те пазя.

Дефиниция на щастие

Добро и слънчево утро! Това е първата ми почивна неделя от два месеца насам. Ако се замисля вероятно ще се окаже и единствения ми почивен ден за тези два месеца, но дайте да не се замислям.

Искам да ви дам дефиниция на щастие. В неделя мога ли да ви дам друго?

Щастието е липса на самота. Т.е наличие на друг човек, който те прави (не)сам и (не)самотен.
Щастието е сутрешно кафе. Силно, черно, горчиво. което да се допира до устните ти и да прави любов с тялото, което никой не докосва. Щастието е кафе!
Щастието е секс. Не е любов - любовта те прави безпомощен. Секс, от онзи животинския и страстен, неограничаващ секс.
Щастие е и прегръдката и хубавата книга. Понякога и двете, но рядко.
Щастие е и роман, написан и завършил.
Щастие е и времето, което искаш да имаш, за да имаш време да си щастлив.

Щастието е всичко, което може да те направи нещастен. Но не го прави.

За Калин Терзийски и опиянението на и в българската литература

Отчаяна съм, безкрайно ужасена и уплашена. Аз съм книжар за тези от вас, които не знаят. Преди малко се прибрах от работа, цял ден влагайки безкрайни усилия да продам още една българска книга, още една мъничка цифра, с която да подпомогна книгоиздаването на БЪЛГАРСКА литература. Нищо не съм чела от Терзийски, но давам обещание, че от утре ще прочета всичко негово, което е излязло на пазара. ОБЕЩАВАМ!

Реших съвсем случайно да погледна въпросното интервю. От проклето любопитство, Да надникна защо толкова тези журналисти коментират Калин Терзийски и проблема му с пиенето. Аз знам историята на книгата "Алкохол", знам и други градски софийски легенди за проблемите му. "Обществените тайни" за неговата личност. И знаете ли, изгледах го, току що. Не го съжалявам тоя човек. Не го! Жал ми е, жал ми е, че има неща, които не се издават за сметка на книги на Калин Терзийски. И защо? Да ви кажа ли? Защото какъв талант има в това нещо? Литературата е самота, литературата е болка, понякога е и пиянство, понякога е и много други неща. Но литературата не унищожава вярата на читателя. Така както Терзийски уби нещо в мен тази вечер с поредната му глътка алкохол. Защо "Сиела" мълчи? Защо Елен Колева говори за спасение на клетника Терзийски, който печели награди и живее като клошар и крадец. А единственото му желание е да си легнес нея. Същия този Терзийски, който пие по време на интервюто си за проблемите с алкохола.

Погнусена съм, ще направя всичко възможна да се свържа с Терзийски, защото не вярвам, не вярвам в творци, които се докарват в това състояние, за да пишат, не вярвам, не вярвам, не вярвам.......


Да ме извинявате за липсата на художественото, в този текст, но съм безкрайно разочарована, а безкрайното в литературата е много абстрактно понятие.

По въпроса за творчеството

Здравей, не намираш ли за невероятна възможността да си сам?
Наскоро четох книга, чиито автор предпочиташе да обича пред това да пише. Ти сигурно не знаеш за какво говоря, но аз ще ти кажа. Когато един човек с мъничко талант и огромно желание да пише се влюбва, неминуемо и таланта и желанието се пренасочват към обекта на чувствата му. Започва да чувства не само думите, а творчеството е егоист. И така той спира да пише, поне временно.
Но аз ако имах възможността да избирам, нямаше да избера теб и не го казвам само защото нямам тази възможност. Казвам го, защото ти си завършен, не, по-скоро си свършен. Няма
талант, който бих могла да развия, че да създавам нещо с теб, талант с който да създам нас.

Ти си като циник без ценности, а аз съм ценност.
Като мантра си повтарям, че така трябваше да стане, така е редно. Някой неща е по-добре да не се случват, но ти се случи. Като онези, планувани случайности, както когато съм излязла в ужасен вид и знам, че задължително ще видя бившия си с новата му приятелка.

Ти си неписан закон. Осъдителен. Нямах време да те осмисля. Но аз не съм философ, как бих могла да осмисля смисъла? Не си религия, но пръстите ти пишат Библия върху тялото ми всяка нощ, която аз съм неука да прочета. Но как се чете илюзия?

Да, говорех за литература.

Ти си като бездарно хайку прочетено след стихотворение на Яворов, но аз не бях критик и не отсъдих правилно. Да можех да разбирам повече от литература!
Ти си като лош сън, идваш само вечер, после ми е необходим цял ден да се отърся от спомена.
Каква ли е иронията, ха... истината е, че ти изобщо не идваш. Имаш едно феноменално отсъстващо присъствие, което ми е абсолютно достатъчно, че да знам, че те има. Колко поетично би било ако не беше лошо хайку.
Истината за илюзията е, че я създаваме по необходимост, както аз създадох теб.
Истината за любовта е същата, тя обаче създава "ние". Но ние сме лъжци и не създадохме нищо. Ти тоест. Аз те създавам всяка нощ и всяка сутрин си отиваш.
Досущ като любовник, но не правим любов. Всъщност не правим нищо. Което е достатъчно, че да си ми достатъчен любовник. Баба винаги е казвала, че девиците са за предпочитане.

Имаш най-красивите ръце, знаеш ли?

Ако ме беше милвал с тях едва ли щях да забележа. Или ако ме беше чукал, но илюзиите са некадърни любовници. Всъщност ти как правиш секс? Даваш ли, взимаш ли, бавен, какъв секс правиш?
Довечера като дойдеш ще ми разкажеш ли?
Няма.
Добре.
Ще си създам илюзия и за това, добре се справям.


Глупав е бил писателят на книгата, защо би предпочел да обича пред това да пише?
Ако утре си създам илюзията, че си хубаво стихотворение, ще се събудя ли неграмотна?