- Приятно ми е, казвам се Тъга.

- Здравей, може би не се познаваме? Приятно ми е, казвам се Тъга. Почти толкова тъжна съм, колкото тъгата от романа на Франсоаз Саган. Мъка съм и най-често се случвам на себе си.

Когато вярвах, че чудесата се случват, а не ги случваш сам, беше страхотно! Вярвах, че заслужавам да ми се случи нещо хубаво, защото така правят хората, надяват се и са щастливи. Проста аритметика.
После, понеже никак не обичам да чакам, реших и аз да започна да се случвам. Случих се на най-вече на себе си... и спрях да се надявам. Започнах сама да съм си чудо и се превърнах в тъга. Казах ли ти вече колко ми е приятно да се запознаем?

Имам много качества, най-вече, че освен тъжна съм и самотна. Е, все пак всеки иска да му се случи чудо, но не всеки иска да си го пази, нали? Веднъж щом се случиш, за какво ще си после? Понеже все бързам и нямам време за нищо, всеки ден като се събудя се моля, мъничко, но се моля. Искам (забележи, искам, не се надявам), никой от близките ми да не умира, моля се да преживеят поне още един ден, в който да намеря време да им кажа колко ги обичам. Обаче аз никога не намирам време, а те продължават да живеят без да знам кой ден ще им е последен.

- Те не знаят, че се казвам Тъга, нека си остане между нас, става ли?

Знаеш ли, че мен никой не се опитва да ме прави щастлива. Защото няма смисъл. Защото никой, никога не ме вижда нещастна, а щом не ме вижда, няма защо да си прави труда?
Щастието е само за крайни случаи.

Не искам да ме разбереш погрешно. Не искам да говорим за мен. Говорим за теб.
Спри да се молиш, научи се да вярваш.
Не ставай чудо, чудото е тъга.
Бъди щастие и се случи на себе си.
Случи се на мен.
Аз ще си те пазя.