Размисли в неделя вечер

Понякога порастваш. Вече никой не те чака на вратата с дежурното конско „Защо закъсня”. Прибираш се в среднощен час и на прага няма притеснена майка и разгневен баща, вратата мълчи плътно затворена. Влизаш на пръсти, страхувайки се да не събудиш някого, но единствената будна си ти, дори тишината спи кротко и непробудно. Стаята ти е в пълно безредие и на масата няма бележка „Почисти” написана с подреден майчин шрифт. Има пепелник пълен с фасове, които години наред си крила, за да не видят вашите, а на масата в кухнята няма домашно приготвена храна от баба, а опаковка от пица. Това е гордостта да порастнеш, да си самостоятелен. Мечтата на всичките ти пубертетски години. Да порастнеш! Лягаш си, защото утре е работен ден и трябва да станеш рано. Няма никой да те буди грижливо от ранни зори и да ти прави кафе. Ще станеш пак в същата самостоятелна тишина, ще включиш кафемашината, ще си направиш кафе и ще се разсъниш. Ще звъннеш на родителите си по обяд, за да чуеш как са и ще продължиш деня си, все едно никога не си била на 16. Ще спреш да криеш телефона си, да не би да видят вашите с кое момче си пишеш, просто защото телефонът ти ще бъде безинтересен на празната стая. Ще излизаш гола от банята и ще изминаваш пътя до стаята си през коридора на твоето уединение и ще стоиш като мен пред компютъра пишейки или гледайки нещо часове наред. Докато нощта не дойде и не запълни с мрак празнотата на стаите.. и ще заспиш… защото утре е понеделник и е работен, и трябва да ставаш рано J