Мина много време откакто се разделих с приятеля си. Поне на мен ми се струва така.. Най-лошото мина. Сълзите, пиянските вечери, загубата на апетит, болката.. ужасната болка, когато си мислиш, че просто всичко е свършило, с теб е свършено. Върнах се към нормалното си ежедневие, започнах още една работа, за да не мисля за него, но когато се прибирах всичко започваше отначало. Затварях очите си, представях си, че е до мен, най-трудно беше да се науча да спя сама. Няма да описвам дните си подред, защото бяха ужасни всеки предишен и всеки следващ. Не мислех да си търся друг, прекратих срещите трайно, чакайки той просто да се върне. Спрях да чета, да пиша, ако можех щях да спра да дишам предполагам, намерих си квартира, за да изгния в самота и уединение и премисляйки дали да я наема се срещнах с някого. Не беше планувано, нямах и желание. Познавах го отдавна, но беше далеч в графата "Йоана, ти излезе от пубертета, не ти трябва лошо момче". Той обаче ми се обади, предложи ми да се видим пред блока и аз приех.
Видяхме се, той си беше същия чаровник, със същите плътни устни и мъжествен глас, а аз излязох по клин и пуловер, със същия клошарски вид, който се беше зародил в мен през последния месец. И тогава ме целуна, беше... Уау. Усмихнах се и се прибрах. На следващия ден се видяхме, на по-следващия също. В момента го чакам да се събуди и незнайно защо навсякъде ми мирише на парфюма му, това е.... невероятно, прекрасна събота ви пожелавам :)
