Цитат, кариран лист и химикал

Три следобед е, а последните часове се нижат толкова бавно. Пиша на кариран лист, който после ще се превърне в това, което в момента четете, а за подложка под него използвам августовския брой на "Cosmopolitan". Долавям силния парфюм на мъжа на съседната маса, който странно защо е вдигнал наполовина тениската си и чете вестник "Телеграф". Имам чувството, че съм попаднала в пространствена дупка и времето просто не се минава, но не това ме притеснява. Притеснява ме, че не искам да съм другаде, не искам дори да съм вкъщи с лаптопа в скута с, искам да съм тук с импровизираната си подложка и обикновен кариран лист със син химикал в ръка. Една мисъл, която прочетох не ме напуска .. "Прави изкуство не любов.. Любовта ще ти измени. Изкуството - няма.." ....... Листа ми вече има своите драскотини, гледам го и сякаш се оглеждам в него. Виждам собствения си образ - задраскани думи (за имена на хора, били в живота ми),  точки направени на запетайки (за нещата, които трябва, а не искам да приключа) и много неща, които липсват (на това, което искам да кажа, но премълчавам) .... Обезпокояват ме много неща, но съм някак спокойна. Утре ще се махна от града за малко, ще подишам с дробовете си чистотата на мястото, което чувствам като родно, макар и да не е. Лятната ми история е все още в търсене или в осъзнаване, защото е твърде вероятно да съм я намерила. Слънцето проблясва през малките бели облачета и ми подсказва, че има надежда, дори и да не знаеш кой "облак" ще застане на пътя ти и колко време след него ще вали.. рано или късно все ще изгрееш. Все пак има още много изкуство за правене, а ти сам избираш дали то ще бъде любов или любовта за теб ще бъде изкуство. :)

В търсене на лятна история с чифт обеци

Почивен ден и цялото време на Света в ръцете ми. Ще чета, ще гледам филми може и да остане време за една коктейлна женска вечер.. какво друго мога да искам? Връзките ги държа на една ръка разстояние, което гледам да не скъсявам, но и да не удължавам. Съсредоточила съм се над по-важни неща за момента и мисля да продължа да живея за себе си. Сложих обеци на ушите си в чест на това, че всеки спомен е като обеца на ухото. Може да не го чувстваш постоянно, но той е там, блести и променя ако не външния то вътрешния ти вид. В момента чета „11 минути любов” на Капка Касабова и отчаяно се нуждая от своята страст. Не че не съм пристрастена към книгите, но искам и друго.. нещо, което докосва тялото и душата, нещо което да бъде като тантричен секс за сетивата ми. Да взривява всяка една моя клетка и да ме кара да искам още. Обмислям да се запиша на народни танци, което не е невъзможно и да се отдам на тях. Може би прекалено дълго време не съм се отдавала на нищо. Нито на любов, нито на друго и имам нужда от пламък, с който да погоря известно време. Да гледам звездите и да си мисля „уаау колко е красиво”,  трябва ми нещо, което отново да върне вниманието и радостта ми към малките неща. Не знам какво или кой ще го направи…но все пак всяко лято трябва да има своята история нали? J

"Това искам", "Това трябва"

Добро утро, тъй като отново бях от най-ранобудните и вече втори ден подред почивам, имах пред себе си достатъчно свободно време за размисъл и объркване на вече объркания ми живот. Може да не съм особено голяма, но вече знам няколко неща за живота и, че да си тийнейджър едно от най-трудните. Смятах, че съм надраснала този период и, че вече съм стъпила на земята млада жена, но ако съм стъпила на земята изобщо то смея да твърдя е само с единия крак.
Настроението ми е променливо, правя нещата по-сложни отколкото трябва да бъдат и оплитам мрежи от собствените си конци, за да ми бъде интересно да минавам през препятствия. С тази разлика, че вече живота ми не е „Дисни ленд” и трябва да спра да се възползвам от всяка възможност за самоунищожение.
Днес нямах нищо за правене, освен уговорки за три, четири срещи за по кафе и надявам се малко време за четене в градската библиотека, но не спирах да се питам защо обичаме да правим нещата сложни, не може ли да се радваме на малките прости неща, не може ли да оставяме нещата просто да се случват?
Защо когато ни забранят нещо, не изчакаме да станем достатъчно големи, за да ни го позволят вместо да лъжем родителите си. Защо забавяме решенията си, само защото отлагаме да погледнем реално на нещата и да изберем. Има хиляди примери за това колко просто може да бъде, а ние го правим ужасно сложно. Толкова пъти съм се замисляла за тези неща и все нямах отговор, и в момента нямам, но имам предложение.
Случвало ли ви се е някога да искате нещо с цялото си сърце, но мозъка ви да размахва знак стоп осветен с червени лампички, който крещи „не”? И се чудите ли чудите какво да правите раздвоени между „това искам” и „това трябва”, аз лично поне 100 пъти съм попадала в такава ситуация и се сведох до следното предположение.
Когато се налага да избираш между тези две позиции, и избора клони към това, което желаеш, но вътрешно знаеш, че не е правилно ти съзнателно или не избягваш да решиш. Защото и в двата случая ще съжаляваш, а това да избереш за кое по-малко ще е те е яд не е никак лесно. Аз лично преди време винаги предпочитах своите желания, пред правилните решения и ми отне кажи речи 7 години да обърна схемата, въпреки че все още правя изключения. В действителност хората избиращи да предпочетат мисловната пред сърдечната трепет са доста принципни и аз наистина им се възхищавам, но това довежда до друг въпрос (както казах, само предположение е, не е още цяла наука за избора :D). Животът не е ли твърде кратък, за да си роб на собствените си принципи? Къде ще бъде щастието и любовта ако сърцето винаги е на заден план? И има ли неща по средата, между „искам” и „трябва” и ако има как да го открием? (добре де, три въпроса са, на които обещавам да ви отговоря, когато намеря отговора и за себе си) J