Добро утро, тъй като отново бях от най-ранобудните и вече
втори ден подред почивам, имах пред себе си достатъчно свободно време за
размисъл и объркване на вече объркания ми живот. Може да не съм особено голяма,
но вече знам няколко неща за живота и, че да си тийнейджър едно от
най-трудните. Смятах, че съм надраснала този период и, че вече съм стъпила на
земята млада жена, но ако съм стъпила на земята изобщо то смея да твърдя е само
с единия крак.
Настроението ми е променливо, правя нещата по-сложни отколкото трябва да бъдат и оплитам мрежи от собствените си конци, за да ми бъде интересно да минавам през препятствия. С тази разлика, че вече живота ми не е „Дисни ленд” и трябва да спра да се възползвам от всяка възможност за самоунищожение.
Днес нямах нищо за правене, освен уговорки за три, четири срещи за по кафе и надявам се малко време за четене в градската библиотека, но не спирах да се питам защо обичаме да правим нещата сложни, не може ли да се радваме на малките прости неща, не може ли да оставяме нещата просто да се случват?
Защо когато ни забранят нещо, не изчакаме да станем достатъчно големи, за да ни го позволят вместо да лъжем родителите си. Защо забавяме решенията си, само защото отлагаме да погледнем реално на нещата и да изберем. Има хиляди примери за това колко просто може да бъде, а ние го правим ужасно сложно. Толкова пъти съм се замисляла за тези неща и все нямах отговор, и в момента нямам, но имам предложение.
Случвало ли ви се е някога да искате нещо с цялото си сърце, но мозъка ви да размахва знак стоп осветен с червени лампички, който крещи „не”? И се чудите ли чудите какво да правите раздвоени между „това искам” и „това трябва”, аз лично поне 100 пъти съм попадала в такава ситуация и се сведох до следното предположение.
Когато се налага да избираш между тези две позиции, и избора клони към това, което желаеш, но вътрешно знаеш, че не е правилно ти съзнателно или не избягваш да решиш. Защото и в двата случая ще съжаляваш, а това да избереш за кое по-малко ще е те е яд не е никак лесно. Аз лично преди време винаги предпочитах своите желания, пред правилните решения и ми отне кажи речи 7 години да обърна схемата, въпреки че все още правя изключения. В действителност хората избиращи да предпочетат мисловната пред сърдечната трепет са доста принципни и аз наистина им се възхищавам, но това довежда до друг въпрос (както казах, само предположение е, не е още цяла наука за избора :D). Животът не е ли твърде кратък, за да си роб на собствените си принципи? Къде ще бъде щастието и любовта ако сърцето винаги е на заден план? И има ли неща по средата, между „искам” и „трябва” и ако има как да го открием? (добре де, три въпроса са, на които обещавам да ви отговоря, когато намеря отговора и за себе си) J
Настроението ми е променливо, правя нещата по-сложни отколкото трябва да бъдат и оплитам мрежи от собствените си конци, за да ми бъде интересно да минавам през препятствия. С тази разлика, че вече живота ми не е „Дисни ленд” и трябва да спра да се възползвам от всяка възможност за самоунищожение.
Днес нямах нищо за правене, освен уговорки за три, четири срещи за по кафе и надявам се малко време за четене в градската библиотека, но не спирах да се питам защо обичаме да правим нещата сложни, не може ли да се радваме на малките прости неща, не може ли да оставяме нещата просто да се случват?
Защо когато ни забранят нещо, не изчакаме да станем достатъчно големи, за да ни го позволят вместо да лъжем родителите си. Защо забавяме решенията си, само защото отлагаме да погледнем реално на нещата и да изберем. Има хиляди примери за това колко просто може да бъде, а ние го правим ужасно сложно. Толкова пъти съм се замисляла за тези неща и все нямах отговор, и в момента нямам, но имам предложение.
Случвало ли ви се е някога да искате нещо с цялото си сърце, но мозъка ви да размахва знак стоп осветен с червени лампички, който крещи „не”? И се чудите ли чудите какво да правите раздвоени между „това искам” и „това трябва”, аз лично поне 100 пъти съм попадала в такава ситуация и се сведох до следното предположение.
Когато се налага да избираш между тези две позиции, и избора клони към това, което желаеш, но вътрешно знаеш, че не е правилно ти съзнателно или не избягваш да решиш. Защото и в двата случая ще съжаляваш, а това да избереш за кое по-малко ще е те е яд не е никак лесно. Аз лично преди време винаги предпочитах своите желания, пред правилните решения и ми отне кажи речи 7 години да обърна схемата, въпреки че все още правя изключения. В действителност хората избиращи да предпочетат мисловната пред сърдечната трепет са доста принципни и аз наистина им се възхищавам, но това довежда до друг въпрос (както казах, само предположение е, не е още цяла наука за избора :D). Животът не е ли твърде кратък, за да си роб на собствените си принципи? Къде ще бъде щастието и любовта ако сърцето винаги е на заден план? И има ли неща по средата, между „искам” и „трябва” и ако има как да го открием? (добре де, три въпроса са, на които обещавам да ви отговоря, когато намеря отговора и за себе си) J
Няма коментари:
Публикуване на коментар