Цитат, кариран лист и химикал

Три следобед е, а последните часове се нижат толкова бавно. Пиша на кариран лист, който после ще се превърне в това, което в момента четете, а за подложка под него използвам августовския брой на "Cosmopolitan". Долавям силния парфюм на мъжа на съседната маса, който странно защо е вдигнал наполовина тениската си и чете вестник "Телеграф". Имам чувството, че съм попаднала в пространствена дупка и времето просто не се минава, но не това ме притеснява. Притеснява ме, че не искам да съм другаде, не искам дори да съм вкъщи с лаптопа в скута с, искам да съм тук с импровизираната си подложка и обикновен кариран лист със син химикал в ръка. Една мисъл, която прочетох не ме напуска .. "Прави изкуство не любов.. Любовта ще ти измени. Изкуството - няма.." ....... Листа ми вече има своите драскотини, гледам го и сякаш се оглеждам в него. Виждам собствения си образ - задраскани думи (за имена на хора, били в живота ми),  точки направени на запетайки (за нещата, които трябва, а не искам да приключа) и много неща, които липсват (на това, което искам да кажа, но премълчавам) .... Обезпокояват ме много неща, но съм някак спокойна. Утре ще се махна от града за малко, ще подишам с дробовете си чистотата на мястото, което чувствам като родно, макар и да не е. Лятната ми история е все още в търсене или в осъзнаване, защото е твърде вероятно да съм я намерила. Слънцето проблясва през малките бели облачета и ми подсказва, че има надежда, дори и да не знаеш кой "облак" ще застане на пътя ти и колко време след него ще вали.. рано или късно все ще изгрееш. Все пак има още много изкуство за правене, а ти сам избираш дали то ще бъде любов или любовта за теб ще бъде изкуство. :)