Обичам те, но.. повече обичам себе си

Хората сме структурирани различно.. едни се привързват лесно, други по-трудно, но какво е общото по между ни? Можехме ли да се откажем от нещо, за да запазим себе си… можехме ли да казваме „не” без значение колко би ни се искало да бъде „да”? Можем ли да преценим кога достатъчно е твърде достатъчно?
Колкото и да не ни се вярва, любовта е навик и то от лошите.. като цигарите например. Опитваш ги, в началото не ти харесват, но после с възхищение поемаш отровата измежду устните си.. гълташ … харесва ти начина по който влиза дълбоко в теб и излиза, без предупреждение, единственото, което виждаш е дим – свободен, не подлежащ на контрол… сив дим. После издърпваш отново от цигара и така докато не свърши, а когато това се случи я гасиш в пепелника.. присвиваш очи, за да не влезе дим и в тях, но освен отровен се чувстваш някак… задоволен. Съжаляваш, че тровиш организма си, казваш, че е за последно, но когато ефектът на изгасената цигара отмине… палиш нова и така до безкрай и въпреки всичко не спираш да пушиш. Така и с любовта.. доближаваш някого до себе си, споделяш част от съществуването си с надеждата, „отровата” да е безобидна и въпреки, че усещаш, че ти действа противопоказно не спираш да пиеш .. просто чакаш момента, в който споделената част от теб ще умре, а когато ефекта й отшуми, намираш друга любов, друга „отрова” и пиеш така сякаш никога не си се „тровил”.. жадно и до последно.. защо е толкова трудно да си тръгнем и защо любовта води до пристрастяване способно да убие толкова голяма част от душата ни колкото би могла и свръхдоза. Как да спрем преди да катастрофираме и същевременно да не загубим желанието да шофираме?
Дали, защото съм човек, който обича да изживява всичко до самия край или защото понякога любовта към някого надделява над тази към самата мен, никога не си тръгвам когато е нужно и когато е по-вероятно сама да събера душевния си багаж вместо някой да го натика бързо в куфара ми гонейки ме от живота си.. никога не си тръгвах първа. Докато един ден, пренареждайки душевните дрехите в гардероба си от поредния „събран на сила куфар”, не осъзнах колко много от тях липсват. Липсваха гордостта ми, щастието, желанието, тайните.. живота ми, липсваше голяма част от сърцето ми и най-важното .. липсвах аз. Липсваше същността, която бях изградила, а самоуважението ми беше табу. Бях различна, защото на всеки оставях по нещо, нещо толкова скъпо за мен. Седнах, загледана в празния си куфар и осъзнах „ако обичаш себе си.. тръгни си.. ако си тръгнеш когато усетиш, че присъствието и отсъствието ти са еквивалентни има шанс да запазиш себе си, защото всичко в живота е преходно.. единственото което остава е разума и всичко, което носиш в себе си, можеш да претърпиш всяка болка.. така си устроен, но загубиш ли собственото си аз .. пътят по издирването му е много труден. Там няма интерпол и 112..”
Да.. боли да кажеш „не”, когато всичко в теб крещи „да”.. но е напълно безсмислено да стоиш там, където присъствието ти не е желано… защото може да обичаш някого, но извини ме.. трябва да обичаш повече себе си! J

Кога трябва да спрем.... да бягаме?

Рано или късно.. може би не когато на нас ни се иска, може би не когато сме готови, но ще трябва да се изправим лице в лице с избора си. А той от своя страна повярвайте не е никак безмилостен. Обикновено е лесно да решиш нещо, още по-лесно е и когато си ядосан, но рано или късно ще направиш своята равносметка.. няма да бъдеш пощаден, не защото си сбъркал докато решаваш, а просто защото трябва да убедиш себе си в аргументите, на които вярваш. Ежедневно убеждавахме хората от избор на покупки до избор на близки, но с времето.. научихме ли се да убеждаваме себе си?
Свикнали сме да съдим всичко и всички за какво ли не, станали сме толкова безскруполни и подли, че не можем да проследим дори собственото си поведение. Да, съгласна съм, че никак не е лесно да признаваш грешки или да поемаш отговорност върху неща, които сам си избрал, вадейки на показ и добрите и лошите им страни, но.. възможно ли бе да го отлагаме до безкрай? До кога ще гоним други, но никога няма да ги стигаме, просто, защото проблемът е в нашата скорост? Трудно ми е, наистина ми е трудно да ви обясня, просто защото и аз имам проблем със скоростта.. и аз се страхувам да застана срещу себе си и да кажа „това вече е реалност, добре е (или не е) за теб, ще ти бъде трудно, но знам, че ще се справиш” . Наистина.. когато отлагахме да помислим за нещата, които ни тревожат и нараняват, до безкрай ли ги отбягвахме?
Всеки човек е „програмиран” да мисли първо за себе си и обикновено взима прибързани решения, които да бъдат добре за него, миг по-късно започва да съжалява и нещата излизат извън контрол.. Можем ли просто понякога да поемаме поне малко отговорност над действията си и да заставаме зад решенията си без значение дали са правилни или не? Донякъде е разбираемо защо не сме отговорни към другите, но ако не можем да бъдем отговорни към себе си, то тогава кой би могъл да го бъде? Какво ни караше да се бягаме до безкрай?
Душата на всеки човек е неговият храм, и както всеки храм ти отиваш да се изповядаш и не очакваш да бъдеш съден, а само опростен, е да, обаче каноните на вътрешния ни глас са различни. На колко от вас им се е случвало вътрешният им глас да ги подтиква да вършат разни неща, той ни помага, понякога и ни вреди, но именно този глас е освен отецът и съдията в нашия храм. Може би понякога има раздвоения на личността (карани да вършим неща и после ги счита за грешни), от което потърпевши разбира се сме ние, но хората приемаме по-лесно критика от чужд човек отколкото от вътрешния си глас. Много по-болезнено е да се чувстваш несигурен в себе си отколкото ядосан от нечия обида. И истинската причина да имаме проблеми със „скоростта” е просто, защото смятаме за по-лесно да отбягваме равносметката от действията си отколко да поемем вината за тях и да бъдем „осъдени”.
Както обаче не веднъж сте се убеждавали – нищо никога не остава безнаказано и ако извършим грях спрямо нашия храм, то рано или късно ще си понесем последствията. Но в крайна сметка, без грях не можеш да получиш и прошка нали така? J

Секс по приятелски?

Няма какво да се залъгваме. В морално деградиралия Свят, в който живеем секса по приятелски е често срещана практика. Набързо, без обвързване, получаваш нежност когато сметнеш за добре и свобода през останалото време. Не влагаш чувства, няма ревност, нямаш очаквания. Разговорите ви са кратки, а границите рязко очертани, но наистина.. секса по приятелски, само приятелски ли беше?
Ако за мъжете, секса е просто нужда, която трябва периодично да се задоволява, при повечето жени е точно обратното. Ние гледаме на секса като проява на чувства, като нежен акт на любов, но какво беше това, което караше не малко момичета и момчета да сключват именно тази „сделка” по между си. Не е ли по-лесно да си хванеш гадже и да правиш с него каквото пожелаеш и да знаеш, че е само твой?

Ами нещата всъщност не са толкова прости колкото си ги представяме. Жалко е, но голяма част от подрастващите са напълно разочаровани от любовта. Според тях много по лесно и безболезнено е да имаш някого само когато го пожелаеш, това ти спестява безброй проблеми и мъки. Но.. къде замина теорията, че секса е признак на любов? А щом е любов, то какво общо има тя с приятелството?!
За да спиш с някого, то ако не любов трябва да изпитваш привличане към него, а повярвайте ми ако някой ви е близък приятел това привличане е напълно невъзможно. Иска ми се да сваля завесите на термина „по приятелски”, защото ако е масова практика, то поне да е с истинското си име или поне с истинските подбуди, а те са именно това „пука ми за теб, просто знам, че не мога да те имам по друг начин”, а от другата страна обикновено стои човек, който има нужда само и единствено от секс, и вашите чувства биват напълно пренебрегнати. Вие сте наясно с това и факта да имате един час с някого ви допада много повече от това въпросния час изобщо да го няма. А и да нямате чувства и просто да задоволявате либидото си, то тези чувства рано или късно ще се появят, просто защото освен тялото и сърцето ви ще свикне с този човек. Макар да не прекрачите (поне видимо) границата на „забраненото влюбване”, то най-малкото ще се привържете, …а това навика е страшна работа. За тези, които си мислят, че секса по приятелски изисква по-малко от една връзка, ще кажа, че много грешат, защото както пееха мисля Каризма „..крадена любов е половин живот” и е много по трудно да криете какво изпивате от страх, че ще загубите човекът отсреща, отколкото да ви зарежат и да знаете, че краят е сложен.
И за тези, които продължават да одобряват идеята ще кажа, че сексът по приятелски никога НЕ е по приятелски и изобщо не е безболезнен, защото ако не е заради чувствата то те рано или късно ще се появят и какво ще последва тогава?. J

Диагноза: "Синеок"

Несъмнено мога да потвърдя, че синеочковците са сред най-сексапилните мъже.. Синьото им придава един такъв магнетичен чар, на който малко биха устояли (иска ми се да бях от тях). Но, не са ли именно тези красавци сред най-лъжливите мъже и сред най-големите сърцеразбивачи? Това не оневинява и друга не малка част от мъжкия пол, но наистина.. лъжци ли са синеоките мъже?

Да кажем, че съм имала и имам досег до подобни „индивиди”, и честно… повече се стряскам от мъж със сини очи отколкото от евентуално спящо под леглото ми чудовище. И сериозно макар и не видимо.. в момента, в който ги погледнеш те превръщат в лед. Замразяват мислите ти и единственото, което можеш да направиш е да се усмихнеш с онази мазна влюбена усмивка и с блеснал поглед да слушаш ли.. да слушаш… Не знам дали има жена, която да обича да е безпомощна пред мъж, а мен лично точно тези момчета или мъже (както предпочитате) ме правят такава.
Няма как да ги погледнеш с безразличие или с недоверие. Много по-трудно се проследяват реакциите на сини отколкото на кафяви очи. Кафявите потъмняват или стават неспокойни, но сините, те си остават непроницаемо студени, плашещо празни.. като огледало, в което оглеждаш емоциите си, но те никога не преминават отвъд стъклото – напротив, връщат се обратно при теб с още по-разрушителна сила.
За това именно тези мъже макар и авантюристи и кипящи от енергия мечтатели, често биват и доста големи лъжци. Много добре разбират факта колко трудно забележими са емоциите им и се възползват, което е напълно разбираемо.
Обикновено живеят в свои собствени светове и трудно допускат някой в тях, именно затова им е по-лесно да излъжат, страхувайки се от реакцията на човекът остреща предпочитат да не рискуват. Някъде зад ледения поглед обаче обикновено има едно малко момченце, което определено иска да обича и да бъде обичано, но не малко труд е нужен, за да намерите именно това момче.
Същите виновници, са наясно освен за успешното прикриване на емоции, но и за чара който притежават и тъй като се влюбват силно, смея да твърдя веднъж в живота си, това съвсем не им пречи да имат доста жени в него преди тази „единствена”. Ще се възползвам от социологическото проучване относно сексуалния им живот и ще ви кажа, че изобилието им от жени не е голяма изненада, защото не малка част от тях са и много добри любовници… а бе с други думи – мъже мечта.
Лъжци или не те си остават най-обаятелните представители на мъжкия пол. За някои мечта, за други наказание, но няма жена, която да не е падала поне веднъж в сините им мрежи, а повярвайте от тях излизане няма . А вие мъже не забравяйте… може да имате прекрасни очи, секси тяло, невероятни обноски и добре прикрити лъжи, но някога, някъде ще срещнете жена, която ще разбие представите ви за света, ще надникне през непроницаемия ви поглед.. някъде много дълбоко в сърцето и след нея вече нищо няма да бъде същото.. J

Скъпи Дядо Коледа..

И тъй като настроението ми спокойно може да се нарече коледно, макар и да не съм украсила елхата си все още.. запитах се какво исках да има под нея? Колкото и по-големи да ставаме продължаваме да вярваме, че по Коледа се случват чудеса. Може да не искаме големи плюшени играчки или кукли, но пак чакаме подаръци нали? Но въпросът ми беше.. какво ще си пожелаем тази година?
Е, иска ми се Дядо Коледа да ми донесе „Mercedes CLK”, но все още нямам книжка и може да го остави за догодина, това в кръга на шегата де. Имаме ли право да искаме нещо всъщност? .. Е, разбира се, ние винаги сме пълни с липси, но наистина, от какво се нуждаехме? Мислейки за жълти, розови и червени кутии с шарени панделки, нямаше как да не се запитам какво исках да има в тях? Може да е банално, но имам всичко от което се нуждая (е понякога ми липсва особено голямо желание за учене), но имам досадни родители, строг и понякога непоносим брат, баба, която готви по-хубаво и от Ути.. имам едно голямо семейство, което обичам толкова много. Не съм била гладна, не съм била мръсна, върху себе си нося дрехи, не ми е студено, имам телефон, компютър, телевизор.. все неща, който много хора по света нямат, но освен, че ги нямат те дори не ги желаят, защото те нямат на кого да кажат „мамо” или „татко”, няма при кого да се стоплят, ходят боси, гладни и пак се усмихват.. благодарни са, че са живи. Замисляли ли сте се, че докато се сърдим, че нямаме нещо и смея да твърдя, че обикновено това „нещо” е напълно ненужно, има хора, които нямат нищо.
Защо сме такива егоисти, защо мислим само за себе си? Защо никога не сме доволни, защо никога не сме щастливи, защо подминаваме хората с недъзи на улицата с отвращение? Та ние струваме много по-малко от тях. Те носят сърца, които не са колкото стафида в козунак купен от закусвалня около Великден. Те наистина оценяват какво имат за разлика от нас. Когато се чувствате ужасно, замислете се, че ходите, виждате, чувате, усещате, чувствате.. това не ви ли се струва достатъчно?
Много мислих какво искам и ето го моето писмо до Дядо Коледа:
”Скъпи Дядо Коледа, за Коледа искам родителите ми да бъдат живи и здрави, за да бъдат с мен по-дълго. Искам хората да бъдат по-усмихнати, искам ако не можеш да нахраниш всички гладни, нахрани поне един. Накарай хората да отварят портфейлите си освен в мола и в някоя банка, където да даряват пари по сметки за лечение на болни хора. Помогни им да бъдат щастливи.. има достатъчно нещастни хора по света. За себе си ще поискам малко любов, защото тя никога не е в повече, и Дядо Коледа моля те опаковай ги в много голяма розова кутия, не само защото розовото ми е любим цвят, а защото може да ни помогне да мислим по позитивно. Искам да е голяма, за а не може никога да се изчерпа съдържанието й, сложи и бяла панделка, за ни напомня, че сме свободни и да уважаваме свободата си и във връзка с бялото.. да не забравиш! Искам хубав сняг на Коледа, за да си направя снежен човек в двора, защото колкото и да пораства човек никога не губи детето в себе си.”
Един път годишно е Коледа…вие какво си пожелахте? J

Има ли край любовта?

Наистина поне за мен е неразбираемо, как хората се забравят толкова лесно.. кога „обичам те” се превърна в „здравей” и наистина любовта някога свършваше ли и ако да, тя истинска ли е била? Уважавам факта, че не винаги сме подходящи един за друг и понякога раздялата е доста разумно решение, но как би могъл да се изправиш пред някого и да кажеш „прости ми, но не те обичам вече”. Как мамка му спирате да обичате и защо и аз не мога като вас? Как спираш да обичаш, нима просто сърцето ти изхвърля даден човек и никога повече не го прибира обратно? Щом спираш да обичаш изобщо обичал ли си? 
Странно нещо са връзките… Всичко започва толкова красиво.. после прераства в нещо голямо и миг преди да стане сериозно лошата червена лампичка на разума ни, светва в опит да изпрати сигнал до сърцето, който разбира се бива неуспешен и се озоваваме на острова „Самотни и не обичани”. Обвиняваме се в какво ли не, за да оневиним човека и да уважим избора му, но бихме ли могли да уважим подобно нещо? Проследявайки процеса по който протичат моите чувства, които обикновено са в следния цикъл – симпатии, интерес, влюбване, обичане, уважение … никъде няма момент, в който тези чувства да се загубят.. може и напразни, но те винаги остават някъде дълбоко в сърцето в папката „Минало” и от време на време ги отваряш, припомняш, разглеждаш, но никога не спираш да ги изпиваш и наистина ако имаше по-глупаво извинение от това „не те обичам вече” бих поздравила създателя му. Не мисля, че хората са виновни, че не знаят как да обичат, може би не са срещнали някой, който внимателно да ги преведе през всички процеси на любовта и да проявява разбиране към тяхното неразбиране… Но ние не усещахме ли кога сме излишни? Нужно ли е да стоим докато не ни изгонят? Нужно ли е да се подлагаме на всичко това, но по-лошо е може ли да употребяваме думи, чиито значение не знаем. Смятам, че всъщност винаги сме наясно с чувствата си, просто е много по-лесно да кажеш, че нещо е свършило  отколкото, че въобще не е започвало. А наистина секса освен с подаръци и с думи ли се купуваше? „Обичам те” ли е цената, която можем, но не искаме да си позволим? Тя ли даваше и взимаше толкова много?
Може би при всеки човек е различно, но едва ли това променя факта, че заобичаш ли някого – обичаш го за цял живот.. било то като дълбока рана или хубав спомен. Иска ми се да вярвам, че истинската любов е вечна, но дори и да има предел, той със сигурност не включва израза „вече не те обичам”. J

Опаковката ли е важна или съдържанието?

В Свят, в който царуват не качества, а марки, не чувства, а пари и не душа, а тяло е неизбежно да не се запитам.. „Опаковката ли е важна или съдържанието”? Наистина ли е по-важно как изглеждаме от това какво мислим или дали мислим ли изобщо? Кога от хора се превърнахме в продукти?
Съгласна съм, че външният вид прави впечатление първите 5 минути или на първата среща, но не е ли нелепо ежедневно да обливате лицата си с тонове грим, който дори не сте наясно за какво служи и как да го употребявате и сега е времето да благодарите на марките произвеждащи фон дьо тен за 3 лева и държа да подчертая за тези, които не са наясно – не живеете в приказка и гримовете НЕ СА вълшебни! Кога успяхме да се маскираме в кукли и по-страшното е кога започна това да е нормално?!
Дали, защото ми се иска да вярвам, че когато се омъжа мъжът ми ще бъде голямата ми любов или просто не съм в крак с „модата” не разбирам момичетата търсещи богати момчета със скъпи коли и никакво покритие на самочувствието, което опира в тавана на последният му модел BMW (сега разбрах смисъла на кабриолетите) странно. Толкова ли е трудно да бъдеш себе си макар и не идеален и наистина ли външният вид е по-стойностен това, което крием в себе си?
Жалко е как жените от нежен пол се превърнаха в скъпо облечени и гримиране хиени дебнещи комплексирани мъже притежаващи горе изброените качества, само за експлоатация на портфейлите им, а още по-жалко е как въпросните мъже се възползват от тези глупави заблудени (и изобщо не се извинявам!) заради нарасналия си сексуален нагон.  Колко струва достойнството ви момичета?  Не, не, не! Не съм съгласна, че всяко нещо си има цена, но и да имаше тя ограничаваше ли се до дънки на D&G или плащането на сметка в заведение? И не се обиждайте, когато ви казват, че сте евтини.. всъщност вие не сте просто евтини…

БЕЗПЛАТНИ сте! И сега съм сигурна, че изгубих голяма чат от аудиторията си, която преди да цъкне червения хикс в горния десен ъгъл на монитора каза репликата „ми, че тази добре ли е, какво лошо има в подаръците?” и бързам да им благодаря за изгубеното време прекарано в блога ми.. наистина изгубено, защото химичните реакции, на които се дължи външният им грим (перхидрол, кана, кремове, фон дьо тен, и тн.) са убили голяма част от мозъчните им клетки, а за останалите продължавам.. Не виждам нищо лошо в подаръците всъщност, даже аз лично ужасно се радвам на рози или разни гривнички, пръстенчета, снимчици и други глезотийки, но не и когато някои от тях купуват нощ с мен.. Подаръците ли са вход към бельото ви „дами”?

Сега ще кажете „какво лошо има да изглеждаме добре и да бъдем ухажвани?” – Нищо лошо няма, но е добре да знаете, че е лесно да прекараш страстно нощта с някого, трудно е да се събудиш до него и същата тази страст да се разбуди измежду чаршафите тогава, когато гримът ви го няма, а очите ви са сънливи.. рано или късно всеки се събужда, но обикновено търси някой, който да знае цената си, да сподели себе си,а не тялото си.. да се радва на усмивка не на платена сметка.. някой, който просто да се събуди до него.. и не забравяйте… Опаковката е до време… съдържанието до живот! J

Как да преживеем раздялата?

Често си задавам въпроса, защо хората така и не се научиха да обичат? Защо в голяма част от случаите „любовта” е съставна от 10% емоции, 20% опити да вкараш някой в леглото си и в случай, че секса ти хареса останалите 70% опитваш да го задържиш там. И в един момент, когато си достатъчно хлътнал, партньорът ти решава, че може би е време „да си починете” и идва големият въпрос – „Как да преживея раздялата?”  Кога животът стана толкова бърз, а връзките толкова повърхностни?
Да кажем, че чувството, което те кара да гледаш романтични филми и да се тъпчеш с шоколад ми е добре познато, но защо го правим всъщност? Дали наистина не сме като малките деца и просто се страхуваме от призраци.. и не, нямах предвид Каспър … дали не се страхувахме от призраците на приключилите ни връзки, които така старателно се появяват изпод дивана и ни напомнят как „заедно сме гледали филм на него”. Те стоят близо до леглото нощем и сякаш напомнят колко измачкани са били точно тези чаршафи, в точно тази спална.. на точно това легло… Не са ли те спомените ни всъщност? Призраците на неуспешните ни връзки ли така успешно саботират бъдещите и не са ли точно те тези, които ни пречат да преживеем раздялата?
Не, че искам да убивам ентусиазмът във вас, че успешно сте преодолели човекът отсреща, но мили читатели може да не знам най-разработените съвети за „разлюбване”, но определено мога да ви кажа кои са най-големите грешки, които можем да направим опитвайки се да убием или прикрием чувствата си към някого.

 Като за начало, голяма част от нас са почитатели на фейсбук и обикновено първото нещо, което правим е да махнем така нареченото си „семейно положение” и с бонус за това ни унижение постваме някоя „денс” песен все едно преди няколко минути не сме се разделили с някого, а напротив – все едно току що сме се запознали с Брад Пит или са ни поканили на парти на „Космополитън” или пък на футболен мач съответно.

След като осъзнаем, че искаме не искаме ще трябва да признаем, че всичко е свършило започват същинските истерии… и смси, с молби за втори, трети или пети подред шанс, не че нещо де, но обикновено щом са ви зарязали значи има причина (напълно подкрепям идеята, че обикновено „зарязващият” е кретен!)  и колкото и да се унижавате – събиране няма да последва… СМСИТЕ са напълно ЗАБРАНЕНИ!!
Минаваме на следващият етап - самосъжалявайки се на дивана поглъщаики  безброй калории няма да постигнете нищо освен няколко килограма повече.. като те разбира се няма да отидат в сърцето ви и да запълнят празнотата там! Когато нещата минат над фейсбук статуси, шоколад, унизителни смси и няколко пиянски вечери обикновено правим най-големите си грешки. Запознавате се с някого, който ви се струва идеален за нова връзка.. (като от раздялата ви не е минала повече от седмица, нека не забравяме) и обикновено въпросният човек не е наясно с нашите емоции и се впуска през глава в какви ли не глупости, за да ни направи щастливи без изобщо да подозира, че това е напълно невъзможно, просто защото ние обичаме друг, а този невинен човек е изкупителната ни жертва, чиито живот съсипваме опитвайки се да оправим нашия. Обикновено тези връзки не траят дълго и често завършват болезнено, а ние освен наранени се чувстваме и виновни, после горе изброения цикъл се повтаря отново и отново докато не забравим въпросният „сърцеразбивач” .. САМИ! Преди да съм ви отегчила ще ви кажа следното – трябва да сте напълно сами, за да сте наясно със себе си и да преборите „духчетата” мотаещи се наоколо напомняйки колко сте били щастливи и ако вие продължавате да се ровите назад, това няма да стане, а колкото повече отлагате да признаете пред себе си, че всичко наистина е свършило, толкова дълго бъдещите ви връзки ще бъдат неуспешно.. В допълнение на това ще кажа, че не е напълно забранено да си  пийвате докато сте в това положение, стига да знаете, че имате достатъчно добри приятели, които да вземат телефона навреме! J

Еднакви ли са мъжете?

Ех, тези мъже.. едва ли има жена, която може да ги разбере.. после пак кажете, че ние сме сложни личности. Говорят за любов и ни пращат директно на планетата „Изгубени”. Някои имат идеален характер, други красиво тяло, трети сини очи, но има ли нещо общо между тях.. еднакви ли са мъжете?

Преди мъжката аудитория съвсем да ми се разсърди държа да кажа, че не искам да подхващам темата „Нещастници ли са мъжете”. Нещастници или не, те заемат важна роля в живота, ежедневието, мислите и дори настроенията ни. Не искам да влагам феминистки идеи, мисълта ми тече в друга посока.. можем ли да кажем, че мъжете са еднакво предсказуеми? Когато говорят за неща, които ние можем да си представим с очи, но никога не докосваме, не е, защото те не правят всичко възможно за това, напротив! Те всъщност създават световете, които ние си представяме, но нашето виждане за тях е коренно различно от тяхното.
Мъжете обещават любов, което не значи цветя и рози (не, че не подаряват и такива де), понякога просто искат да кажат „хей мила, мога да те любя цяла нощ стига да пожелаеш”, това, че ние разбираме съвсем различно нещо с тези думи, плод на чистата ни женска душа си е изцяло наша вина.. нещо от сорта на „хей, мила, ще те обичам цял живот” например, не можем да виним мъжете затова. За разлика от нас които винаги ще намерим място да вмъкнем някой в сърцето си, мъжете вмъкват само една жена там и всички преди или след нея са просто преминаващи. Да знам, знам.. и ние имаме по някой, които винаги ще остане в сърцето ни макар и с етикет „нещастник”, но дали точно за този „нещастник” ние не сме били поредната хванала грешния влак и спряла  на неговата гара, без да разбере, че релси му обаче вече не са в движение?
Както и да е, да не се отклонявам от темата повече, един ден, разочарована от момчето, с което излизах неволно или не, започнах да го сравнявам с бившите си гаджета. И с радост открих, че мъжете не са толкова сложни, не са толкова силни и най-важното не са толкова различни един от друг.

Мъжете обикновено говорят това, което мислят, за тях е прекалено сложно да си съчиняват особено за чувства. Също така не ги винете, че не ви казват „обичам те” по 100 пъти на ден, те са научени да бъдат силни и за тях признаването на чувства е също толкова мъчително, колкото за нас да си харесаме чанта на D&G и да не си я купим „защото трябва да спестяваме”.

Защо все попадаме на неправилните? И аз не можах да си отговоря на този въпрос имайки предвид, че съм си го задавала поне 10000 пъти. Ето я теорията – мъжете никога не съзряват напълно в емоционален аспект, те за разлика от нас, които се опитваме да унищожим всичко детско в себе си с тонове грим, те си остават деца. Ако имате наблюдения над малки момченца ясно ще си обясните на къде клони мисълта ми. Например, влизате в магазин за детски играчки и очите на детето или братчето ви веднага се спират на най-лъскавата играчка. След половин час преговори разбира се я купувате, според вас цената и съвсем надхвърля съдържанието, но всичко в благото на щастието. Минава време или по-скоро седмица и по незнайна причина момченцето спира да играе с въпросната играчка и тя отива в купа с останалите.. Сега може би си мислите – „тази сигурно е луда, това са пълни глупости..” и аз бързам да ви опровергая.. Минава време и момчето пораства, но ви прави впечатление, че въпреки малкото време, в което е играл с играчката, тя му е останала като че ли любим спомен от детството.. Така и с жените, един мъж може да има много жени, но една остава в съзнанието му, без значение колко време е минало от тогава. Това им е еднаквото на мъжете.. те не могат да обясняват, но това не значи, че не чувстват.. говорят ни неща, които се оказват далеч от нашите представи, но това не значи, че ни лъжат, и това, че си играят с много „играчки” съвсем не означава, че ние няма да сме тази „любимата”, а дори и да не сме, вината не е наша, просто трябва да си намерим друг притежател.