Код "червено" за опасни настроения

Не е нужно да споменавам, че навън вали, но все пак ще го направя. Сипе се такъв силен дъжд, че ми се иска да се обадя на баба за зелени гумени ботуши. Няма да споменавам и факта, че да се наспиш на дъжд е почти невъзможно, защото се унасяш постоянно, но нямам особено голям избор и веднага щом звънна алармата ми, станах. Имам само един ангажимент днес, но за сметка на това е в 9 сутринта. Косата ми не изглежда по-различно от обикновено – все едно съм спала с пръсти в контакта цяла нощ, а времето драстично намалява възможността да поправя този факт. Направих си кафе и отчаяно се надявам, да сънувам и да поспя още поне три часа. В момента съм с код „черено”, за побесняла от яд тийнейджърка, заради „жълтия” код на времето. Облякох дънки (че какво друго да носят хората в България през най-студения юли?!), блузка и спортно сако, оставаше и само да разбера какви обувки да обуя след като варианта със зелените ботуши на баба отпадна. Обух боти и стегнах косата си на висок кок, сложих малко грим колкото да не личи, че бих убила човек (съзнателно) и чаках само да спре да вали или поне да намали. Ако имаше код на настроението ми в момента определено щеше да е „червен” – гласящ  - „времето е ужасно, не съм се наспала и мразя политици ранно сутрин”, а вашия код?  

За любовта, живота, политиката и двете книги

От толкова отдавна не бях почивала, че сериозно дори не знам какво да правя когато съм си вкъщи.Четох, гледах сериали и в момента съм в леглото си с лаптопа си в скута и се опитвам да съчиня две, три изречения, за любовта, живота, политиката и двете книги, които трябва да върна в градската библиотека утре. Общо взето нямам свободно време и когато се появи такова не знам как да го използвам.
Обикновено чета сутрешните вестници пресичайки пешеходни пътеки с чаша кафе в ръка, която смея да твърдя се научих как да не разливам върху роклите си. Обедната си почивка прекарвам на крак с евентуален бърз обяд, а вечер когато се прибера и съм била в центъра на случващото се в града ни кажи речи 10 часа  (стажантка съм в пернишката телевизия), се чудя за две неща, защо хората да са толкова интелектуално осакатени и как мамка му съм успяла да прекарам целия ден на тези високи обувки?!
Да, знам, че през повечето от времето езика на който пиша е доста по-художествен и премерен, но в момента не съм кой и да е, а Йоана, на 18 години, а музата ми гони вълни някъде по морето.
Току що получих имейл да изпратя CV, за да мога да кандидатствам за длъжността редактор на един от често посещаваните женски интернет сайтове, а единственото, което наистина искам е да имам представа какво се случва в главата ми.
И да, мразя да попълвам CV, скучно е и безполезно в повечето от случаите. Както обещах малко за любовта - тя все още е на стотици километри от мен, и надявам се сама, но все пак любовта ми е секси (това не ГО оправдава), а аз с нетърпение чакам да се върне. Малко за политиката - утре първият ми репортаж започващ от 9:30 е политическа сесия, както ми казаха и колегите ми - "зареди се с търпение, нерви и бъди готова да се разочароваш от политиката още от млада", по-късно разбрах, че първата такава сесия е била прекъсната заради скандал, така че се надявам утре това да не се случи. За политиката друго не искам да казвам, тъй като не отива на възпитано момиче да говори такива неща...за двете книги, едната, от които е "Всяка добра жена заслужава любовник",(скъпи ако четеш това, не си мисли погрешни неща, ако имах любовник нямаше да имам време да ти пиша колко много ми липсваш), а колкото до живота, той си тече.. вторника е дъждовен и мързелив, времето мрачно, мислите замъглени, а аз бръщолевя разни неща, защото ако не на морето то музата ми със сигурност се къпе с новия ми душ гел в някоя локва докато аз наблюдавам как вали и искам да кажа толкова много неща, но без нея съм такава каквато и днес - не особено художествена, леко груба и от която има доста какво да се желае.

"Да си сам. Ден 1"

Седя и пия кафето си, нищо не по-хубаво от петъчното кафе с изключение на дните, в които си спал едва четири часа, а гаджето ти е на 400 километра от теб. Ден като днешния имам предвид. Разделихме се преди 2 часа и вече ми липсва, не само, защото няма кой да ми носи храна до работата, но и защото знам, че не е до мен. Ужасно! Невъзможна беше идеята да легна и да поспя поне още малко и започнах да обмислям варианти, които да ме отвлекат от мислите затова колко самотна ще съм следващите 15 дни. Бях ги планирала, доколкото е възможно, не ме разбирайте погрешно, не съм, не бях от момичетата, които се поддават на властта на любовта и не могат да живеят без момчетата си, но .. е, винаги има изключения. Определено ми минаваха хиляди мисли за това, което може да направи толкова далеч от мен, които определено не подобряваха емоционалното ми състояние, но и да мисля и да не мисля, избора е негов все пак. Имаше 1000 неща, които мога да направя днес, но като имам предвид, че е 8:15 и дори и кварталния магазин за хранителни стоки не е отворен, нещата се свеждаха до 1 - да занимая вас с нещата от живота ми, поне да се позабавлявате вие.
Почти цяла нощ валя, но навън в момента грее чудесно слънце, което ме подканва да разходя белите си високи платформи навън. Какво може да замести един мъж по-добре от летен брой на "Cosmopolitan", купен на високи обувки в тон с лека и удобна рокля. Да, определено мога да започна с това. Да приведа косата си в ред и да оправя сенките под очите си ще ми бъде нужно толкова време, колкото и на града да се събуди и да започне деня си.

***
Ето ме, готова, облечена, с изправна прическа и подходяща грим, който казва "Хей, знам, че личи, че предната нощ не съм спала, но бъди снизходителен, гаджето ми го няма и аз се надявам да не си позволи да има никоя друга.".

***
Направих всичко гореизброено,  прибрах се вкъщи, в празната си стая и се сетих за него. Липсва ми. Това означава само едно, трябва да си пусна „Отчаяни съпруги”, за да се успокоя, че не съм единствената отчаяна, още 14 дни момиче, дръж се!.