Л***В

Беше сряда, но всичко в мен се чувстваше понеделнишки - ужасно. Мръсен град. Мръсен трафик. Мръсен автобус. Мръсни хора. Очите ми инстинктивно се затваряха. "Трябва все някога да поспя" - помислих си. Взех си кафе и погледнах задачите в календара си (знам какво бях правила без смартфона си) Присъдата беше следната: 7 учебни часа, учене, учене, книги, издателства.. и още няколко други ангажимента. Отегчих се. Не си спомням кога за последно правех всичко това с желание. Половината от времето си прекарвах пред лаптопа преоткривайки избягалата си муза, а останалото в четене на шедьоври, чиито автори определено не се нуждаеха от каквото и да било преоткриване. Толкова бях привикнала на механичните си задължения, че всичко което обичах да правя ми бе непоносимо. Краят на учебният срок идваше.. учителите ставаха все по-комплексирани и нуждата да им се кланяме в името на крайния успех беше неизбежна. О, колко ги мразех само! Продажни, лишени от какъвто и да било подход и поведение хора, засрамващи призванието "учител". Януари и юни бяха месеците, в които сваляха овчите кожи и си оставаха просто гладни за ласкателства вълчета. Мразех да се подмазвам и това разбира се не оставаше безнаказано. "Е, дори и оценка с една единица по-малко не би ме възмутила стига да разберат, колко долни са в очите ми някои от тях." - помислих си. Вярно, че тази сряда беше извънредно отвратителна, но напоследък нещо в ежедневието ми липсваше и осезаемо засилваше непоносимостта ми към идиоти. Липсваше ми тръпка, липсваше ми привличане.. липсваха и пеперудите в стомаха ми. Бях пълна с липси и всичко идваше от думата с "Л", която мразя да изричам. Липсваше ми л***в.. От време на време усещах парфюма й - на грях, на страст, на радост, на болка... Имах нужда и аз да стана идиот за малко, но сякаш формулата "изглупей и се влюби" липсваше... Часът беше 12:35, учебният ми час свършваше, желанието да стоя в противното си училище- също. Напиращата в гърдите ми нужда

се бунтуваше все повече и повече, а музата ли? Тя беше все още в търсене..