Хората сме структурирани различно.. едни се привързват
лесно, други по-трудно, но какво е общото по между ни? Можехме ли да се откажем
от нещо, за да запазим себе си… можехме ли да казваме „не” без значение колко
би ни се искало да бъде „да”? Можем ли да преценим кога достатъчно е твърде
достатъчно?
Колкото и да не ни се вярва, любовта е навик и то от лошите.. като цигарите например. Опитваш ги, в началото не ти харесват, но после с възхищение поемаш отровата измежду устните си.. гълташ … харесва ти начина по който влиза дълбоко в теб и излиза, без предупреждение, единственото, което виждаш е дим – свободен, не подлежащ на контрол… сив дим. После издърпваш отново от цигара и така докато не свърши, а когато това се случи я гасиш в пепелника.. присвиваш очи, за да не влезе дим и в тях, но освен отровен се чувстваш някак… задоволен. Съжаляваш, че тровиш организма си, казваш, че е за последно, но когато ефектът на изгасената цигара отмине… палиш нова и така до безкрай и въпреки всичко не спираш да пушиш. Така и с любовта.. доближаваш някого до себе си, споделяш част от съществуването си с надеждата, „отровата” да е безобидна и въпреки, че усещаш, че ти действа противопоказно не спираш да пиеш .. просто чакаш момента, в който споделената част от теб ще умре, а когато ефекта й отшуми, намираш друга любов, друга „отрова” и пиеш така сякаш никога не си се „тровил”.. жадно и до последно.. защо е толкова трудно да си тръгнем и защо любовта води до пристрастяване способно да убие толкова голяма част от душата ни колкото би могла и свръхдоза. Как да спрем преди да катастрофираме и същевременно да не загубим желанието да шофираме?
Дали, защото съм човек, който обича да изживява всичко до самия край или защото понякога любовта към някого надделява над тази към самата мен, никога не си тръгвам когато е нужно и когато е по-вероятно сама да събера душевния си багаж вместо някой да го натика бързо в куфара ми гонейки ме от живота си.. никога не си тръгвах първа. Докато един ден, пренареждайки душевните дрехите в гардероба си от поредния „събран на сила куфар”, не осъзнах колко много от тях липсват. Липсваха гордостта ми, щастието, желанието, тайните.. живота ми, липсваше голяма част от сърцето ми и най-важното .. липсвах аз. Липсваше същността, която бях изградила, а самоуважението ми беше табу. Бях различна, защото на всеки оставях по нещо, нещо толкова скъпо за мен. Седнах, загледана в празния си куфар и осъзнах „ако обичаш себе си.. тръгни си.. ако си тръгнеш когато усетиш, че присъствието и отсъствието ти са еквивалентни има шанс да запазиш себе си, защото всичко в живота е преходно.. единственото което остава е разума и всичко, което носиш в себе си, можеш да претърпиш всяка болка.. така си устроен, но загубиш ли собственото си аз .. пътят по издирването му е много труден. Там няма интерпол и 112..”
Да.. боли да кажеш „не”, когато всичко в теб крещи „да”.. но е напълно безсмислено да стоиш там, където присъствието ти не е желано… защото може да обичаш някого, но извини ме.. трябва да обичаш повече себе си! J
Колкото и да не ни се вярва, любовта е навик и то от лошите.. като цигарите например. Опитваш ги, в началото не ти харесват, но после с възхищение поемаш отровата измежду устните си.. гълташ … харесва ти начина по който влиза дълбоко в теб и излиза, без предупреждение, единственото, което виждаш е дим – свободен, не подлежащ на контрол… сив дим. После издърпваш отново от цигара и така докато не свърши, а когато това се случи я гасиш в пепелника.. присвиваш очи, за да не влезе дим и в тях, но освен отровен се чувстваш някак… задоволен. Съжаляваш, че тровиш организма си, казваш, че е за последно, но когато ефектът на изгасената цигара отмине… палиш нова и така до безкрай и въпреки всичко не спираш да пушиш. Така и с любовта.. доближаваш някого до себе си, споделяш част от съществуването си с надеждата, „отровата” да е безобидна и въпреки, че усещаш, че ти действа противопоказно не спираш да пиеш .. просто чакаш момента, в който споделената част от теб ще умре, а когато ефекта й отшуми, намираш друга любов, друга „отрова” и пиеш така сякаш никога не си се „тровил”.. жадно и до последно.. защо е толкова трудно да си тръгнем и защо любовта води до пристрастяване способно да убие толкова голяма част от душата ни колкото би могла и свръхдоза. Как да спрем преди да катастрофираме и същевременно да не загубим желанието да шофираме?
Дали, защото съм човек, който обича да изживява всичко до самия край или защото понякога любовта към някого надделява над тази към самата мен, никога не си тръгвам когато е нужно и когато е по-вероятно сама да събера душевния си багаж вместо някой да го натика бързо в куфара ми гонейки ме от живота си.. никога не си тръгвах първа. Докато един ден, пренареждайки душевните дрехите в гардероба си от поредния „събран на сила куфар”, не осъзнах колко много от тях липсват. Липсваха гордостта ми, щастието, желанието, тайните.. живота ми, липсваше голяма част от сърцето ми и най-важното .. липсвах аз. Липсваше същността, която бях изградила, а самоуважението ми беше табу. Бях различна, защото на всеки оставях по нещо, нещо толкова скъпо за мен. Седнах, загледана в празния си куфар и осъзнах „ако обичаш себе си.. тръгни си.. ако си тръгнеш когато усетиш, че присъствието и отсъствието ти са еквивалентни има шанс да запазиш себе си, защото всичко в живота е преходно.. единственото което остава е разума и всичко, което носиш в себе си, можеш да претърпиш всяка болка.. така си устроен, но загубиш ли собственото си аз .. пътят по издирването му е много труден. Там няма интерпол и 112..”
Да.. боли да кажеш „не”, когато всичко в теб крещи „да”.. но е напълно безсмислено да стоиш там, където присъствието ти не е желано… защото може да обичаш някого, но извини ме.. трябва да обичаш повече себе си! J
Няма коментари:
Публикуване на коментар