Рано или късно.. може би не когато на нас ни се иска, може
би не когато сме готови, но ще трябва да се изправим лице в лице с избора си. А
той от своя страна повярвайте не е никак безмилостен. Обикновено е лесно да
решиш нещо, още по-лесно е и когато си ядосан, но рано или късно ще направиш
своята равносметка.. няма да бъдеш пощаден, не защото си сбъркал докато
решаваш, а просто защото трябва да убедиш себе си в аргументите, на които
вярваш. Ежедневно убеждавахме хората от избор на покупки до избор на близки, но
с времето.. научихме ли се да убеждаваме себе си?
Свикнали сме да съдим всичко и всички за какво ли не, станали сме толкова безскруполни и подли, че не можем да проследим дори собственото си поведение. Да, съгласна съм, че никак не е лесно да признаваш грешки или да поемаш отговорност върху неща, които сам си избрал, вадейки на показ и добрите и лошите им страни, но.. възможно ли бе да го отлагаме до безкрай? До кога ще гоним други, но никога няма да ги стигаме, просто, защото проблемът е в нашата скорост? Трудно ми е, наистина ми е трудно да ви обясня, просто защото и аз имам проблем със скоростта.. и аз се страхувам да застана срещу себе си и да кажа „това вече е реалност, добре е (или не е) за теб, ще ти бъде трудно, но знам, че ще се справиш” . Наистина.. когато отлагахме да помислим за нещата, които ни тревожат и нараняват, до безкрай ли ги отбягвахме?
Всеки човек е „програмиран” да мисли първо за себе си и обикновено взима прибързани решения, които да бъдат добре за него, миг по-късно започва да съжалява и нещата излизат извън контрол.. Можем ли просто понякога да поемаме поне малко отговорност над действията си и да заставаме зад решенията си без значение дали са правилни или не? Донякъде е разбираемо защо не сме отговорни към другите, но ако не можем да бъдем отговорни към себе си, то тогава кой би могъл да го бъде? Какво ни караше да се бягаме до безкрай?
Душата на всеки човек е неговият храм, и както всеки храм ти отиваш да се изповядаш и не очакваш да бъдеш съден, а само опростен, е да, обаче каноните на вътрешния ни глас са различни. На колко от вас им се е случвало вътрешният им глас да ги подтиква да вършат разни неща, той ни помага, понякога и ни вреди, но именно този глас е освен отецът и съдията в нашия храм. Може би понякога има раздвоения на личността (карани да вършим неща и после ги счита за грешни), от което потърпевши разбира се сме ние, но хората приемаме по-лесно критика от чужд човек отколкото от вътрешния си глас. Много по-болезнено е да се чувстваш несигурен в себе си отколкото ядосан от нечия обида. И истинската причина да имаме проблеми със „скоростта” е просто, защото смятаме за по-лесно да отбягваме равносметката от действията си отколко да поемем вината за тях и да бъдем „осъдени”.
Както обаче не веднъж сте се убеждавали – нищо никога не остава безнаказано и ако извършим грях спрямо нашия храм, то рано или късно ще си понесем последствията. Но в крайна сметка, без грях не можеш да получиш и прошка нали така? J
Свикнали сме да съдим всичко и всички за какво ли не, станали сме толкова безскруполни и подли, че не можем да проследим дори собственото си поведение. Да, съгласна съм, че никак не е лесно да признаваш грешки или да поемаш отговорност върху неща, които сам си избрал, вадейки на показ и добрите и лошите им страни, но.. възможно ли бе да го отлагаме до безкрай? До кога ще гоним други, но никога няма да ги стигаме, просто, защото проблемът е в нашата скорост? Трудно ми е, наистина ми е трудно да ви обясня, просто защото и аз имам проблем със скоростта.. и аз се страхувам да застана срещу себе си и да кажа „това вече е реалност, добре е (или не е) за теб, ще ти бъде трудно, но знам, че ще се справиш” . Наистина.. когато отлагахме да помислим за нещата, които ни тревожат и нараняват, до безкрай ли ги отбягвахме?
Всеки човек е „програмиран” да мисли първо за себе си и обикновено взима прибързани решения, които да бъдат добре за него, миг по-късно започва да съжалява и нещата излизат извън контрол.. Можем ли просто понякога да поемаме поне малко отговорност над действията си и да заставаме зад решенията си без значение дали са правилни или не? Донякъде е разбираемо защо не сме отговорни към другите, но ако не можем да бъдем отговорни към себе си, то тогава кой би могъл да го бъде? Какво ни караше да се бягаме до безкрай?
Душата на всеки човек е неговият храм, и както всеки храм ти отиваш да се изповядаш и не очакваш да бъдеш съден, а само опростен, е да, обаче каноните на вътрешния ни глас са различни. На колко от вас им се е случвало вътрешният им глас да ги подтиква да вършат разни неща, той ни помага, понякога и ни вреди, но именно този глас е освен отецът и съдията в нашия храм. Може би понякога има раздвоения на личността (карани да вършим неща и после ги счита за грешни), от което потърпевши разбира се сме ние, но хората приемаме по-лесно критика от чужд човек отколкото от вътрешния си глас. Много по-болезнено е да се чувстваш несигурен в себе си отколкото ядосан от нечия обида. И истинската причина да имаме проблеми със „скоростта” е просто, защото смятаме за по-лесно да отбягваме равносметката от действията си отколко да поемем вината за тях и да бъдем „осъдени”.
Както обаче не веднъж сте се убеждавали – нищо никога не остава безнаказано и ако извършим грях спрямо нашия храм, то рано или късно ще си понесем последствията. Но в крайна сметка, без грях не можеш да получиш и прошка нали така? J
Няма коментари:
Публикуване на коментар