Неделна меланхолия с вкус на селска баница

Гласът на алармата се извиси още в 6:00. Станах мързеливо по неделнишки (понеделнишки, разбирам защо понеделник толкова прилича на неделя) , направих си кафе, глътка енергия - кичур изправена коса. В 7 без 15 вече съм на работа. Отварям нова книга - пак препоръчана. И тя монотонна като неделята. Пия второ кафе, трето - никакъв напредък, около 9 и половина успвам да отворя очи и проумявам, че имам още само 5 работни дни преди да напусна работа. Ще ми липсва, мъничко. Прочитам първия разказ от сборника, пак ми се доспива. Мрънкам и продължавам да чета. Не може да има скучно неделно четиво, не може! Слънцето още не може да се пребори с мъглата, и то трудно отваря очи - приличаме си. Не обича да се буди рано в неделя.
 Хванал ме е трънския студ от Делчевите разкази. Гонят ме разни вълци. На недоучени изпитни теми, недочетени книги, не изживяни любови - страшна работа. Една мисъл ми запълва неделята - баба ми меси баница. Ще се доближа за миг до милото ми село. Макар с мъничка хапка, ще ми се помилва душичката, ще ми се стопли сърчицето, че и на него взе студено да му става. Все тежи ли ми нещо на село си ходя. За всяка болка баба има лек, за всяка болка - манджа. Затова и тя готви толкова добре, предполагам. Липсва ми клетата, милата ми. Да ме нахока, да ме завие вечер, да ми направи чай. По телефона все ми плаче, че и липсвам, че не ходя. А така ми липсва..  да си говоря с нея, да си кажем болките и да ги излекуваме в кухнята.. Неделите не са градско време или просто за мен не е удобно градското време. Ще мине неделята, докато аз си чакам баницата, така както баба мен чака. Да й бъде отмъстена болката чрез моята. А довечера ще си легна сита, защото ... за всяка болка баба има манджа да я излекува, или баница :)